Принципно неизследимо, библейски неразкрито (област 4)
Има цяла поредица въпроси, на които по принцип не може да се отговори, например: „Колко дъщери са имали Адам и Ева?“, „Какъв език е говорел първият човек?“, „Каква е точната възраст на Земята?“, „Колко голям е бил поясът от водни пари в атмосферата преди потопа?“, „Каква е била светлината на първия ден от сътворението?“, „Къде е била разположена географски Едемската градина?“
Самата Библия посочва области, неизследими за хората: „Той [Бог] върши велики дела, неизследими и чудни“ (Йов 9:10). При пророк Йеремия четем: „Ако може да се измери небето нагоре и основите земни да се изследват надолу, то и Аз ще отхвърля цялото Израилево племе за всичко, което вършиха“ – казва Господ“ (31:37). Тук Бог обвързва две напълно независими едно от друго събития – Своята вярност към Израил и факта, че хората никога няма да проучат напълно реалната структура на вселената, нито вътрешността на Земята. Но както в макрокосмоса, така и в микрокосмоса има неизследими неща. Например можем да разглеждаме принципа за неопределеността на Хайзенберг като граница между изследимото и неизследимото, която физиката е способна да опише.
Дори в най-точната от всички науки – математиката – има теореми, които принципно не са доказуеми, и нерешими проблеми. Прелом в математическите знания прави австрийският математик Курт Гьодел (1906-1978). Той успява да докаже математически една възлова теорема: „Не всички верни теореми са доказуеми!“ Това е равносилно на революция в съвременната математика – нейните основи са дълбоко разтърсени.
Докато Гьодел следвал, много математици се занимавали с „програмата на Хилберт“. Откриването на антиномии (противоречие между две сами по себе си валидни теореми) в теорията на множествата довело до криза в науката. Учените се опитали да я преодолеят чрез строга аксиоматизация на математическите дисциплини и привеждане на доказателства за липса на противоречия в системите. В известната си лекция от Кьонигсберг (1930 г.) Дейвид Хилберт (1862-1943), един от водещите математици тогава, заявява, че всеки математически проблем е решим – или може да му се даде някакво решение, или невъзможността за това би могла да се докаже, както е например при квадратурата на кръга. В Математическия институт към университета в Кьонигсберг (днес Калининград) все още е изложена една снимка на Хилберт с надпис на немски: „Трябва да знаем, че един ден ще знаем.“
Гьодел пише труд, който озаглавява „Относно формално нерешимите теореми в принципите на математиката и сродните с нея системи“. Хайнрих Шолц (1884-1956), философ и математик, ръководил първата катедра по Математическа логика и основни научни изследвания в Германия, нарича произведението на Гьодел „Критика на чистия разум от 1931 г.“. С това определение той обобщава революцията, предизвикана от Гьодел с неговата легендарна теорема за непълнотата, и то само една година след твърдението на Хилберт. Според Гьодел: „Ако в числово-теоретичната система S няма противоречия, това съответствие не може да се докаже с помощта на тази система.“ Той потушава с блестящи математически аргументи всеобщата еуфория, че един ден всичко ще може да се докаже. С други думи, Гьодел успява да докаже математически, че не всички верни теореми са доказуеми.
Тази област 4 съдържа изобилие от въпроси, които тематично се отнасят към науките. Но нито Библията дава някаква информация за тях, нито научните методи са достатъчни, за да им се отговори. Създателят на органичната химия Юстус фон Либих (1803-1873) вероятно е имал предвид точно тази област в твърдението си: „Науката всъщност започва да става интересна тогава, когато се окаже недостатъчна.“
Научно изследимо и библейски разкрито (област 5)
Това е областта, където се пресичат библейското откровение и научните познания, т.е. за един и същ тематичен кръг са налице напълно сходни твърдения. Много е важно, че съществува тази област, която е възлова за апологетиката (от гръцки απολογία – защита). Тук посредством конкретни примери имаме възможността да насочим към Библията хора, които все още не са я познали като Книга на истината. Ако в Божието Слово откриваме верни и значими природонаучни познания, записани в исторически момент, когато наличните тогава знания не са можели да доведат до тези изводи, това е ясно указание за божествения произход на библейската информация. Библията, независимо от всяко съвременно познание, действително е Книгата на истината, но все пак е полезно, когато множество факти от естествените науки потвърждават казаното в нея.
От тази гледна точка не трябва да се поддаваме на изкушението да тълкуваме и манипулираме библейските твърдения, докато ги съгласуваме със съвременните научни открития. Към такава принудителна хармонизация можем да отнесем например всички усилия, целящи да изведат теистичната еволюция като следствие от Библията. Армин Сирзин с пълно право пише: „Не Библията подлежи на природонаучен тест за истинност, а естествените науки с техните предпоставки трябва да се подложат на библейския тест за истинност. Нашето модерно мислене е твърде силно деформирано от греха, за да може чрез него да се докаже истинността или погрешността на Библията.“[1]
Тук ще посочим няколко примера от изобилието научно значими твърдения в Библията.
Броят на звездите. Астрономията от древността многократно се е произнасяла за броя на звездите, който се е движел около числото хиляда. Хипарх от Никея (ок. 190-125 г. пр. Хр.) може да се разглежда като основател на астрономията. Той пръв е съставил списък на звездите, който обаче е изгубен. Около триста години по-късно Клавдий Птолемей събрал цялото астрономическо знание за своето време в 13-томното си произведение „Математически синтаксис“ (на арабски „Aлмагест“). В този сборник броят на звездите е определен на 1022. Датиращите от средновековието списъци са само ревизирани издания на Птолемеевия списък и отчитат сходен брой звезди[2]. Едва след изобретяването на телескопа за първи път границата от 1000 е съществено надхвърлена. Галилео Галилей (1564-1642) първи насочил саморъчно изработен телескоп към нощното звездно небе и стигнал до важни открития. В своето произведение „Сидереус нунциус“ (1610 г.) той пише: „Има нещо наистина велико в това, към многобройното число на установените звезди, които сме възприемали до днес с нашите естествени възможности, да бъдат добавени безброй други и пред погледа ни да се появят открито онези, които никога преди това не сме виждали, като десетократно надхвърлим броя на старите, вече известни звезди.“
Този труд се смята за началото на съвременната астрономия. Първият списък на звездите, направен с помощта на телескопи, е на английския астроном Джон Фламстед (1646-1719 ), в чиято „История“ (1712 г.) са били отбелязани 2866 звезди. Фридрих Аргеландер (1799-1875) и Едуард Шьонфелд (1828-1891) завършили през 1862 г. своето 11-годишно „Бонско наблюдение“ на северното небе в ширина от 89° до -2°. При това те регистрирали с помощта на телескопи 325 037 звезди до 9,5-та величина. Но и това число отразява съвсем малка част от действителния брой на звездите.
Днешното знание за тяхната неизброимост е било потвърдено чрез божествена информация в Библията още в момент, когато никой човек не е подозирал това. Бог казва на Йеремия: „Както е безчетно небесното войнство [т.е. звездите] и е неизмерим морският пясък…“ (Йер. 33:22). В Битие 15:5 и 22:17 също е изтъкнат неизмеримият за човека брой на звездите. За Бога обаче всички те са известни – Той ги е изброил и е дал име на всяка от тях (Пс. 146:4).
[1] Sierszyn, A. Die Bibel im Griff? – In: Historisch-kritische Denkweise und biblische Theologie. Wuppertal, R. Brockhaus Verlag, 1978, S. 156.
[2] Astronomie. Das Fischer Lexikon. Berlin, Fischer Bücherei, 1956, S. 345.
