Днес в света много хора мечтаят да имат деца. Ема и Асен също дълго били бездетно семейство. Но, слава на Бога, не всяко очакване е безрезултатно: в един хубав ден на бял свят се появил синът им.
– Ще го кръстим Георги, нали говорихме за традицията в рода ни – предложил Асен, докато се възхищавал на малкото вързопче в синьо одеяло.
– Да оставим сега традицията – отговорила Ема с втренчен в него поглед. – Защо да не си измислим нещо наше? Какво ще кажеш за Калоян?
– Калоян ли? Откъде ти хрумна? Дори не знам какво значи.
– Асене, това име е красиво и интересно, точно като нашето дете.
Малкият Коко растял и се развивал бързо, в някаква степен дори по-бързо от връстниците си. Ема много искала да бъде добра майка, затова още когато Коко бил само на месеци, си набавила огромно количество съвременна литература за възпитаване на деца.
– Най-сетне разбрах какъв е бил основният ми проблем – споделила една вечер тя на своя съпруг, докато седели изморени пред телевизора. – Никой никога не ме е карал да се чувствам специална, докато съм била дете. Никой нито ми го е казвал, нито ми го е показвал, заради това сега страдам от ниско самочувствие и от какво ли още не.
– За пръв път чувам за тези твои проблеми – недоумявал Асен.
– Мен ме остави. Изгубеното вече е изгубено, няма как да върнем времето назад. Важното е при детето всичко да е различно.
И така, Коко още от съвсем малък всеки ден чувал от майка си колко е специален. Повтаряла му го, когато го взимала от целодневната ясла, когато бавачката му го довеждала в събота следобед в службата й и когато в неделя играел на площадката в парка. Веднъж Коко се скарал с някакво непознато момченце за едно камионче и го ударил силно по гърба. Детето се разплакало, но Асен само прибрал сина си, без да коментира нищо.
– Аз съм лош, мамо, аз съм много лош! – казал същата вечер Коко на майка си.
– Съкровище, ти не си лош, как може дори да си помислиш такова нещо? Кой ти го каза? В яслата ли? От госпожата ли го чу?
За съжаление възпитанието протича по този начин в много съвременни семейства. Но родителите не подозират, че книгите, на които се доверяват, с малки изключения могат да бъдат обобщени под една и съща рубрика: „Наръчник за изграждане на акцентуирани личности“. В случай че не знаете какво е това, ето определението: хора с прекомерно засилени отделни черти на характера, които при неблагоприятни условия преминават в патологично състояние. Днес много малко се говори и обръща внимание на психичното здраве на децата. На първо място се поставя винаги тяхното щастие и фактът, че възрастните са длъжни да им го осигурят. Но ако отгледаме едно психически здраво дете, значи сме поставили вече основите да бъде щастливо – не само в детството, а и през целия си живот. Докато обратната зависимост не съществува: немалко психичноболни възрастни, за учудване на психолозите, са имали щастливо детство. И все пак, от какво зависи психичното здраве на един човек? Не е ли от това, доколко е стабилна неговата личност?
Тук идва огромната грешка на много родители: те смятат, че детето ще се изгради като силна личност, ако има голямо самочувствие. Това ще го накара непоклатимо да повярва в себе си и никое изпитание в живота няма да го събори. За да изградят самочувствие у него, започват да го хвалят, да му казват колко е специално и най-вече – не допускат да се почувства като пораженец, каквото и да е направило. Но дори не подозират, че единственото, което постигат така, е това: детето свиква да бъде победител. То започва да смята, че винаги заслужава първото място, съвсем не защото е положило усилия, а заради самото себе си. Ако някой друг се опита да заеме позицията му, детето често е не просто крайно възмутено, а става агресивно, защото сетивата му спрямо останалите са били нарочно притъпени. Така че ако насърчавате до безкрай самочувствието на малкото момче или момиче и се борите да премахнете чувството му за вина, вие сте направили първата, основна стъпка за изграждането на една психически нестабилна и лесно уязвима, т.е. акцентуирана личност.
Когато Коко бил на около 6 години, Ема забременяла втори път. Лекарите обявили случая й за медицинско чудо. Бременността била тежка, а раждането – изключително рисково.
– Не мога да обещая, че бебето ще оцелее – обяснил сухо главният лекар на натъжените родители, – но ще се наложи да го запишем някак. Затова, ако не искате да го наричаме с цифри, дайте му име.
– Да го наречем с име, което не харесваме, за да не страдаме, когато го загубим – предложила Ема.
Този път Асен не казал нищо, сълзите го задушавали.
– Запишете го Алек – отсякла тя.
В живота й имало не един неприятен човек на име Александър.
За всеобщо учудване Алек оцелял. След неколкомесечен престой в болницата родителите му си го прибрали вкъщи. Бил бледичко, невзрачно бебе – нямал нищо общо с батко си. Затова пък плачел много рядко и спял по осем часа през нощта. Точно по това време Коко тръгнал на училище – частно и с отлична репутация. За съжаление първи клас не му се отразил добре – всеки ден в бележника му имало нови забележки, а не след дълго училищният психолог и класната поискали среща с родителите. Ема отишла сама.
– Вижте – започнал психологът, – той е добро дете, но много пречи. По време на час си позволява да става и да излиза от стаята, постоянно прекъсва учителката, оригва се нарочно, говори, докато останалите са тихи, а също…
– Момент! Разбирам – прекъснала го Ема, – но искам да ви кажа, че аз познавам детето си много добре. Той прави такива неща единствено когато му е скучно. Според мен всичко се свежда до това, да намерите правилния подход към него. Мога да ви предам съветите на един друг психолог, при когото го бях водила, тъй като той е с много висока интелигентност. Вашият колега препоръча детето да не бъде наказвано, защото това не води до нищо при него – само до инат. Хвалете го повече, поставяйте го в центъра на вниманието, когато правите нещо в класа, назначете го за ваш асистент и нека другите деца непрекъснато да чуват, че той е оценен от вас. Между другото, не искам да ви упреквам, но смятам, че досега определено нямате опит с деца като моето. Синът ми всеки ден се връща вкъщи тъжен и мисля, че заради вашето неградивно, да не кажа лошо отношение към него другите деца са го нарочили и той е самотен. Но с баща му няма да допуснем това да остане така. Замислете се за репутацията на вашето училище.
Много родители, тъй като смятат, че са положили неимоверни усилия за възпитанието на детето си, не понасят забележки от чужди хора. Възприемат ги като лична нападка, сякаш детето им е някаква завършена картина, която те са нарисували, а някакъв човек им казва, че е грозна. Те преминават веднага първо в отбранителна, после в нападателна позиция, стига се дори до заплахи. По този начин се чувстват като още по-добри родители, защото мислят, че са защитили детето си и репутацията му. А всъщност истината, на която се основава забележката, остава изцяло скрита за техните уши. Да, чрез този силов метод много родители „успешно“ отстраняват проблемите си с класната, с психолога, с директора – бележникът на сина или дъщеря им остава чист, спират телефонните обаждания. Но нима проблемът на детето е решен?
Ето я и втората стъпка за формирането на акцентуирана личност: отнемането на всякаква отговорност от детето и прехвърлянето й изцяло върху другите. Ако посланието ви като родители е: „Ти си такъв, какъвто си, не можеш да се промениш. Затова пък другите са длъжни да се съобразяват с теб!“, вече вървите към пропастта. Но ако освен това чрез вашите думи и действия внушавате на детето: „Хората, които не се съобразяват с твоите прищевки, са лоши!“, знайте, че обричате вашия син или дъщеря на пълна самота и дори омраза от страна на другите деца. Ако малкото дете буйства в училище, прави каквото си иска и не слуша, това е краен сигнал за родителя да въведе сериозни промени. Околната среда трябва да се съобрази с детето единствено ако то е болно – има физически или психически недъг. Разглезеният характер не е причина за проявяване на снизходителност, а обратно – повод детето да бъде спряно, тъй като иначе може да се стигне до психическо разстройство.
Първата и най-важна мярка е то да разбере, че решението дали да продължи така, или не е изцяло негово, но последствията ще засегнат собственото му бъдеще и цялото му семейство. Ако продължи да създава проблеми, няма да има приятели. Родителите му ще бъдат намразени от другите родители. Учителите ще имат лошо отношение към него. Дори баща му и майка му да са влиятелни и да се опитат да оправят положението чрез заплахи, най-много да го предпазят от забележките на възрастните, но никога няма да го спасят от съучениците му. За съжаление днешните родители не позволяват на децата си да осъзнаят това. Тяхната „саможертва“ приспива съвестта на детето и то си прави извода, че го разбират единствено мама и татко, а в света остава необичано.
И така, Коко с огромни усилия се изкачвал нагоре по училищната стълба. Въпреки доказаната му висока интелигентност се наложило да смени три училища – поради поведението му и отказа на учителите да се съобразяват само с него. Във всяко поредно училище Ема се превръщала в най-познатата на психолога и директора майка.
А Алек? Той растял стеснителен, кротък и благ, имал добри оценки. Единствените му сериозни проблеми били здравословните.
Когато Коко вече бил тийнейджър, в класа му решили да организират обстоен проект против насилието. Цялото обучение трябвало да протече в рамките на няколко месеца, поне по два часа седмично. Още на третия път родителите били извикани на среща заедно с учениците и класния, тъй като се оказало, че Коко не желае да участва в проекта и почти всички от класа подкрепят неговия бунт.
– Съжалявам – изказал се той, – но аз смятам, че на тази възраст вече не сме малки деца, с които учителите да правят каквото си искат. Прекалено зрели и интелигентни сме за такива елементарни проекти. Всеки от нас е преживявал конфликти и знае добре как да ги решава. Защо ни губите времето? По-добре да научим нещо по математика или по история, отколкото да се занимаваме с някакви измишльотини. Аз лично заявявам, че ако проектът продължи, просто няма да присъствам на тези часове и не ме интересува какво ще се случи.
След тази реч съучениците на Коко станали на крака и му ръкопляскали. Родителите се въртели безпомощно на столовете си, а класният побързал да пусне учениците в междучасие.
Когато възрастните останали насаме, всички погледи били насочени към Ема.
– Като майка на Калоян искам да го подкрепя – започнала тя. – Все пак наистина като родители на тийнейджъри забравяме, че децата ни вече не са малки. Трябва да ги оставим да бъдат по-свободни в решенията си, не можем да им диктуваме всичко. Явно щом учениците протестират, проектът наистина е неподходящ. Не може ли да се измисли друго нещо или пък, още по-добре, децата сами да кажат какво биха правили в тези часове? Нима самият вие щяхте да участвате в скучен проект? – въпросът бил насочен към класния.
Както вече казахме, акцентуираните личности са хора, които не са научени да отговарят за постъпките си. Но често се случва никой да не е поел отговорност и за самите тях навреме. Третата грешна стъпка е, когато родителите започнат да се страхуват от мнението на детето за тях. Това обикновено става, когато дойде пубертетът. Тогава то действително вече не е така малко и не иска да се вслушва в съветите им. Но ако точно в този момент родителите се уплашат, че ще изглеждат глупави или старомодни в неговите очи и започнат да му угаждат, те го превръщат в още по-голям манипулатор. Посланието, което детето получава, е: „Страх ме е от това, какъв ме виждаш. Ще се правя пред теб на „готин“, на такъв, какъвто не съм, само и само да не ме отхвърлиш.“ То веднага подхваща тази ужасна игра и започва да изпитва къде са границите, прекрачва все повече забрани, а родителят кляка пред наглия му поглед, дори си мисли: „Сигурно детето е право, аз просто съм от по-старото поколение и трябва да се уча от него, а не то – от мен.“ Така, в страха си да не загубят своя син или дъщеря, родителите всъщност губят авторитета си, а заедно с него – и доверието помежду им. Това е най-сигурният начин детето никога повече да не им поиска съвет – след като ясно са потвърдили, че сега то командва парада, а те му се подчиняват.
Подобно поведение на майката и бащата, от друга страна, е изоставяне на детето – те отказват да отговарят за него, уж под предлог: „Ти си вече голям, зрял“, а всъщност заради егоистичния си страх, който прикриват зад своя „готин образ“. Но това е все едно да вземеш едно съвсем младо и тънко дръвче и да го оставиш без опора в окото на бурята.
След като завършил университета, проблемите на Коко се задълбочили. Неговият нападателен и избухлив характер не му позволявал да си намери добра работа. Освен това имал изисквания, най-вече за заплатата. Кандидатствал направо в големи фирми, които бързо го отхвърляли. Покрай всичко това Коко започнал да изпада в депресия. Отначало била лека, пооправяла се след една-две бири. После вече пристъпите го връхлитали по-често и за по-дълго. Затова и не могъл да се изнесе от вкъщи. След тежък депресивен пристъп у Коко започнала да се отключва и агресия. Счупил кристалната ваза на майка си, а веднъж замахнал да удари баща си. Ема и Асен се грижели за него като всеотдайни родители, но постепенно взели да се страхуват.
Алек пък се изнесъл от къщи още като студент – спечелил стипендия за отлични резултати. Освен това ходел на платен стаж в някаква компютърна фирма и давал изкараните пари на майка си – много преживявал и страдал за брат си, искал да помогне. Един ден Алек донесъл чудесна новина – шефът му казал, че ако Коко има желание, може да се пробва да поработи в тяхната фирма, хем ще му е по специалността. Щял да го вземе ей така, без други препоръки, защото имал чудесни впечатления от Алек. За всеобщо учудване Коко се съгласил.
Всички тръпнели в очакване как ще се развият нещата, надявали се, че може пък това да бъде новият старт в живота на Коко, който най-сетне да му даде тласък веднъж завинаги. Представяли си, че този път шефът ще оцени способностите и интелигентността му и ще се съобрази с недостатъците му. Но, както ставало винаги, след по-малко от месец, шефът поискал среща с Коко. Помолил го да си вземе по-голяма чанта, за да може да си прибере нещата от офиса.
– Няма нищо, щом не те оценяват, ще намерим друго – опитала се да го успокои Ема, но той грубо дръпнал ръката й от рамото си.
Гневът бил ясно изписан на лицето му, когато тръгнал от къщи. Коко не се прибрал докъсно вечерта.
– Не се ли тревожиш? – попитал Асен, докато гледал през прозореца.
В този момент телефонът на Ема звъннал. После нещата се развили много бързо. Полиция, всичко е в кръв, Коко е с белезници. Алек е мъртъв, няма да се върне вече. Защо го е направил ли? Защото Коко имал всичко, а нямал нищо. Докато Алек още от бебе нямал нищо, а имал всичко…
И така, ето я четвъртата, последна стъпка за формирането на акцентуирана личност: когато родителят преднамерено премахне всички авторитети, включително своя собствен, от живота на детето си, но не се отдръпне, а продължи да му оказва безрезервна подкрепа. Този процес запалва и поддържа у детето (особено порасналото) чувството за безнаказаност и убеждението, че всички наоколо са виновни за неговото нещастие. Стигне ли се до този краен етап, акцентуираната личност вече не може да остане на същото ниво и човекът получава много по-тежката диагноза: психопатия. Той вече не подлежи на контрол от страна нито на близките си, нито на самия себе си. Действията му са непредвидими и в повечето случаи целят да навредят на някого или дори на няколко души. Да извърши някакво зло, го мотивира и тежкото му психическо състояние – на този етап, тъй като винаги се е чувствал неразбран, човекът придобива и други тежки психически разстройства като депресия, натрапчиви мисли или дори шизофрения.
Ако смятате, че нашата история е преувеличена, ще ви изненадам. Всъщност главните герои са познати на всеки от нас. Дотук те бяха със сменени имена, но когато разберете истинските, ще се сетите, че лично вие сте ги споменавали и давали за пример десетки пъти в живота си. За тях са написани стотици романи, стихотворения, статии, има ги на портрети, картини… И все пак не знаем как са изглеждали – нашите прародители Адам и Ева и техните синове Каин и Авел. Разбира се, двамата синове не са ходили в скъпо частно училище, нито са работили в компютърна фирма, но самият факт, че Ева и Адам избират за първия си син името Каин – „придобивка, печалба“, – а втория наричат Авел – „лъх, нищожност“, – говори за отношението им. После знаете сами – Авел жертва най-добрите си животни за Бога, а Каин Му принася просто от земните плодове (може да са били старите и изгнилите, които и без това се е готвел да хвърли). Това доказва, че Каин е расъл със самочувствие и е свикнал не да слуша, а за всичко да му се угажда, другите да се съобразяват изцяло с него. Явно пък Авел, ако са гледали на него като на не толкова надарения и любимия син, се е научил да се задоволява с малкото, да не иска допълнително за себе си и затова е можел да оцени Божията любов, поискал е да се отблагодари за нея с най-ценното, което има. Каин отхвърля заслуженото предупреждение от Бога, изобщо не забелязва собствената си вина, а започва да търси друг виновник за неприетата си жертва. Той най-вероятно е искал и Бог да му се подчини, както правели родителите му. Но когато Бог отказва, Каин си намира изкупителна жертва в лицето на своя кротък и богоугоден брат, когото безмилостно убива.
Да, вашето дете може и да не стане истински убиец във физическия смисъл на думата, но ако характерът му е като на Каин, то ще успее буквално да унищожи живота на семейството и на най-близките си.
Затова, ако искаме да предпазим децата си от диагнозата акцентуирана личност, трябва първо да ги научим да се съобразяват с другите и да се подчиняват на авторитети. Още от малки трябва да знаят къде са границите и да помнят какви са техните отговорности. За детето е изключително важно да получи внимание и да бъде изградено и от двамата си родители. Но дори да правим всичко това, ако не постим и не измолим своето дете от Бога, битката ще бъде загубена от самото начало. И като помним, че за делата си Каин получава проклятие, нека да водим своите деца в отговорност пред Бога по пътя на благословението!
Дина Eмилова
Психолог
