Неблагополучното ми детство ме отведе в интернат, където директорът пишеше дисертация на тема: „Атеистичното възпитание на учениците“. В годината, когато завърших училище, той защити успешно своя труд. Директорът беше безспорен авторитет за мене. Този човек, може да се каже, замести баща ми. В интерната ме записаха като „нaполовинa сираче“. През целия ми живот моите родители никога не ме нарекоха своя дъщеря. Повлияна от директора на интерната, реших да получа висше идеологическо образование и да кандидатствам във Философския факултет на Киевския университет „Тарас Шевченко“. Приемната комисия дълго ме разубеждаваше и ми препоръча да уча във всеки друг факултет (бях завършила училище с отличие и златен медал). Казаха ми, че може и да не се класирам след конкурса (25 души се състезаваха за едно място), защото в този факултет постъпваха най-вече опитни партийни работници, а аз тогава бях безпартийна ученичка. Но упоритото ми желание беше да уча само във Философския факултет. В крайна сметка ме приеха.
В Университета учех много старателно. Научният атеизъм се преподаваше четири семестъра от най-известните специалисти в Киев, Москва и Ленинград. След като завърших Университета, започнах работа като организатор на лекционна пропаганда. Тогава виждах себе си като най-младата и високообразована атеистка в Украйна. Всъщност Философският факултет беше възобновил дейността си точно в годината, когато аз постъпих в Университета – 1965-а. Чрез работата си се запознах с много известни хора: поети, писатели, актьори и партийни работници. Издавах им командировъчни за четене на лекции.
През 70-те години на миналия век на лекционната пропаганда се обръщаше голямо внимание. Във всички предприятия се изнасяха лекции с политическа и атеистична насоченост и според добре известните планове до 1980 г. в Съветския съюз не трябваше да остане нито един вярващ! За обикновените лекции се плащаше малко. Но при т. нар. „публични лекции“ за един час ораторът можеше да получи пари, колкото заплатата на обикновен работник за няколко месеца. Разбира се, всички знаменитости искаха да получат командировка за публична лекция. И това можеше да стане чрез мене. Ето защо всички ми бяха „приятели“. Бях възхитена от този факт, гордеех се със себе си. Аз също изнасях много лекции и винаги казвах на своите слушатели, че човек е творец и ковач на собственото си щастие, че можеш сам да постигнеш всичко в живота, а религията е духовна деградация и измама.
От интерната излязох убедена атеистка. Университетските знания ме укрепиха още повече в безбожието. Мислех, че дори убийците заслужават повече снизхождение от вярващите. Особена омраза събуждаха у мене т. нар. „щундисти“. Смятах затвора за твърде щадящо наказание за тях. Струваше ми се справедливо такива хора да бъдат осъждани на смърт.
В онези години бях дълбоко разочарована от проваления си семеен живот. С мъжа ми се оженихме съвсем млади. Тогава той беше в пети курс, а аз – в четвърти. Оказа се, че съпругът ми се е оженил за мене, за да остане в Киев (семействата не можеше да се разделят). И скоро той започна разгулен живот. Роднините му изобщо не го осъждаха, а твърдяха, че това било нормално за млад мъж. Чувствах се много самотна.
Година и половина след сватбата родих син, после още един. От детството си по-големият страдаше от астма и други сериозни заболявания. Лекарите ми казваха със съчувствие, че синът ми е пътник и трябва да съм готова за всичко. Страшните пристъпи на задушаване се случваха предимно през нощта. Ридаех, докато държах тънките му, слаби ръчички и безпомощното му телце, но на сутринта слагах маската на успешен пропагандист и се заемах с обичайните си дейности.
Постоянното страдание и безсънните нощи доведоха до това, че и аз започнах да боледувам. Нямах време да се лекувам и постепенно се превърнах в слаба и озлобена към целия свят нихилистка, която се бори с вярващите все по-ревностно.
Тогава всичко ме болеше, страдах особено от болки в стомаха. Понякога дори припадах в градския транспорт. За щастие винаги имаше добри хора, които ми помагаха и викаха линейка. Много познати ме съветваха да отида на църква, да запаля свещ и да поръчам молебен за здраве, аз обаче отхвърлях гневно всичко това. Сега разбирам, че Бог многократно и нежно е хлопал на вратата на каменното ми сърце, но съм била глуха.
Накрая, когато се почувствах изключително зле, тръгнах по лекари. Рентгенова снимка с контрастно вещество показа, че имам рак на стомаха с метастази и много други заболявания. По това време се готвех да защитавам докторска дисертация, имах много публикации в периодичния печат и най-важното, вече имах четири деца… Тогава сякаш се събудих от дълъг летаргичен сън. Разбрах, че моите любими, постоянно болни деца, ако аз умра, също могат да бъдат изпратени някъде в интернат и там ще се чувстват много зле. При самата мисъл за това се ужасих. В този момент вече имах второ (медицинско) образование и добре разбирах, че умирам. Също така пределно ясно осъзнавах, че всичките ми познати известни личности, публикациите ми и т.н. са нищо, безполезен боклук. Виждах се като дълбоко нещастна жена, унизена съпруга, измъчена майка, но успявах да крия това от другите. „И сега какво? – мислех си. – Защо са ми всички тези безсмислени постижения в работата, ако ще оставя милите си деца сирачета?“
И тогава – за първи път в живота си – паднах на колене и се помолих: „Боже, ако съществуваш, спаси ме от рака! Обещавам да служа на Тебе и на децата!“.
На сутринта след първата ми молитва една сътрудничка, която много уважавах, се приближи към мене на работа и неочаквано каза, че Бог й е казал да ми свидетелства за вярата си.
Знам много добре, че мразите вярващите – заговори тя развълнувана. – Трудно ще си намеря работа, ако решите да ме уволните… Но съм готова да напиша молба за напускане.
Отначало онемях. После тихо попитах:
– Имате ли Библия?
– Не, но имам Нов Завет – отговори изненадана служителката.
Помолих я да ми го даде за една нощ. Прочетох го. Много текстове вече ми бяха добре познати, тъй като ги бях критикувала преди. Сега обаче ми се откриха по съвсем различен начин.
Три седмици след това събитие ме приеха в болница. След обстоен преглед се потвърдиха всички диагнози, които ми бяха поставени, но… онкологично заболяване нямаше! Лекарите, озадачени, се събраха на консилиум. А аз знаех, че Бог ме е спасил. Тайно се молех и искрено благодарях на Господ за спасението. След като излязох от болницата, отидох на църква: в една, в друга… Там се обръщах към свещенослужителите с въпросите, които имах, след като прочетох Новия Завет. Сред тях бяха: защо кръщават бебета, защо причастието се дава с лъжица, защо хлябът за причастието не се разчупва, защо са необходими иконите, защо е прието да се прави кръстен знак и т.н. Навсякъде ми се караха, че дръзвам да питам такива неща, или просто избягваха конкретните отговори.
Помолих за съвет мои съкурсници, които работеха в Комитета по религиозните въпроси към Министерския съвет на Украинската ССР, но те ми казаха със смях, че на такива въпроси мога да получа отговори само от щундистите.
И тогава реших да отида в Киевската централна църква на евангелските християни баптисти. Бях вътрешно убедена, че с тези хора със сигурност нямам нищо общо. Просто исках да получа отговори на въпросите си. И когато най-накрая ги получих, неочаквано изпитах голяма симпатия към тези вярващи. Предишната ми омраза към тях беше заменена с доверие. И колкото повече опознавах християнския им живот, толкова повече ги уважавах. Три години бях обикновена „посетителка“ и накрая все пак реших да приема свято водно кръщение именно в тази църква. Така станах истински вярваща. И децата ми ме последваха.
Не всичко обаче се оказа толкова просто. Роднините до един изведнъж се обърнаха срещу мене. Мъжът ми искаше да ме лиши от майчинските ми права, биеше ме. Имаше и много други препятствия, които не мога да опиша накратко.
В крайна сметка цялото ми семейство вече е с Бога! Дори съпругът ми, който беше приготвил брадва, за да ми отсече главата след кръщението, също се покая малко преди смъртта си.
Тридесет години вече съм с Господ. Винаги Му благодаря за това, че ми прости, на мене – окаяната грешница, по-страшна от която навярно няма. Благодаря на Христос за дълготърпението и милостта, за Неговата любов и огромна благодат. В най-трудните моменти от живота си усещам водителството и подкрепата на Бога.
Нека Неговото свято име се прославя през вековете! Нека всяко коляно се преклони пред Неговото величие! Слава на Бога!
Валентина Садовска
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 3/2021 <<<
