д-н Йордан Пеянски
Четиво за16 мин.

УВЕРЕНОСТ в спасението [1]

Християнството в никакъв случай не означава само признаване на истинността на библейското учение. Християнинът трябва да се стреми към вяра, в която е напълно уверен в своето спасение. Да вземем за пример отношението към вярата на апостол Павел, когато той свидетелства: „Прочее, аз тичам не като след нещо неизвестно, удрям не като да бия въздух“ (1 Кор. 9:26)[2], „за да познаем това, което Бог е благоволил да ни подари.“ (1 Кор. 2:12). Библията казва за солунците, че благовестието им въздейства с такава сила в Светия Дух, че произвежда голяма увереност сред тях: „Нашето благовестие беше към вас не само със слово, но и със сила и с Духа Светаго, и с голяма увереност.“ (1 Сол. 1:5). Вярата желае да предизвика тази увереност и в нас.[3]

Каква радост изпълва сърцата ни, когато изпитаме блаженството от прощението на греховете: „Тъй и Давид нарича блажен оня човек, комуто Бог вменява оправдание без дела по закона, като казва: „блажени са ония, чиито беззакония са простени и чиито грехове са покрити; блажен е оня човек, комуто Господ няма да вмени грях“. (Рим. 4:6-9). Увереността обаче може да бъде блокирана с течение на времето, ако определени грехове отново се върнат в живота ни, ако здраво сме се вкопчили в тях и действаме, сякаш всичко е наред. Тогава нещо не е както трябва по пътя на нашето освещение и очистване.

Можем обаче да прекрачим в духовната битка с пълна увереност в нашето спасение:

– ако сме истински предани на Бога,

– ако здраво държим дара на изкуплението и помирението,

– ако водим живот в Неговия Дух, в Неговата светлина и в Неговата любов.

Не трябва ли и ние да признаем заедно с апостол Павел: „Зная в Кого съм повярвал и съм уверен, че Той е мощен да запази моя залог за оня ден.“ (2 Тим. 1:12).

Колкото повече Иисус живее в нас, толкова повече обещанията от Светото Писание се превръщат в едно „аз зная“, в непоколебима увереност. И все повече се отварят очите ни за онова, което имаме в Иисус. Това е богатство, което непрекъснато се умножава. И ние напредваме от знание в знание, от истина в истина, от яснота в яснота, от увереност в увереност. Така говори ап. Павел: „Гледайки славата Господня, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, като от Духа Господен.“ (2 Кор. 3:18). Не нашият разум, нито нашата воля вършат това в нас, а Божият Дух кара всичко това живо и уверено да расте и да се развива в нас. Увереността ни е гарантирана от Словото. Нека представим само една малка част от онова, което знаем:

– „Като узнахме, че човек се оправдава не чрез дела по закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа, и ние повярвахме в Христа Иисуса, за да се оправдаем чрез вярата в Христа, а не чрез дела по закона; защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя плът.“ (Гал. 2:16).

– „Като знаете, че не с тленни неща – сребро или злато, сте изкупени от суетния живот, предаден вам от бащите, но с драгоценната кръв на непорочния и чист като агнец Христос“ (1 Петр. 1:18).

– „Знаем, че, когато земното наше жилище, тая хижа, се разруши, ние имаме от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно. “ (2 Кор. 5:1).

– „Като знаем, че, Който възкреси Господа Иисуса, ще възкреси и нас чрез Иисуса и ще постави с вас.“ (2 Кор. 4:14).

– „При това знаем, че на ония, които любят Бога и са призвани по Негова воля, всичко съдействува към добро“ (Рим. 8:28).

– „…като знаете, че към това сте призвани, за да наследите благословение.“ (1 Петр. 3:9)

– „Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е.“ (1 Йоан З:2).

– „Защото аз съм уверен, че ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ.“ (Рим. 8:38-39).

Чудесно е, когато вярата ни се превръща в твърдо убеждение и когато прилагаме в ежедневието онова, което сме познали чрез Божията мъдрост. Волтер (философ, хуморист и фанатичен отрицател на Бога) констатира като крайна истина следното: „Най-истинната дума в човешкия език се нарича „може би“.“ Горката светска мъдрост, за която последното стъпало на познанието е изразът „може би“ Противоположно на това, живата вяра ни поставя в състояние на пълна увереност. Господ Иисус категорично обещава: „Аз им давам живот вечен; и те няма да погинат вовеки; и никой не ще ги грабне от ръката Ми.“ (Йоан 10:28). „Който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен, и на съд не дохожда, а е минал от смърт към живот.“ (Йоан 5:24).

Изпълнен с вяра, аз мога да кажа: „Уверен съм! Знам!“

Трябва да сме свързани с Бога толкова здраво, че да можем да кажем: „Никой, никоя сила в света не може да ме изтръгне от Неговата ръка!“ Моята увереност и радост от спасението се основават на това, че Той, живият Бог, дойде за мен в Иисуса Христа! Тогава кой ще бъде против мен? Можем заедно с апостола да възкликнем: „Какво, прочее, ще кажем на това? Ако Бог е за нас, кой ще е против нас? Оня, Който и собствения Си Син не пощади, а Го отдаде за всички ни, как няма да ни подари с Него и всичко? 33. Кой ще обвини избраниците Божии? Бог е, Който ги оправдава. Кой е, който ще осъжда? Христос Иисус, Който умря, но още и възкръсна, Който е и отдясно на Бога, Който и ходатайствува за нас.“ (Рим. 8:31-34).

Ето още два библейски пасажа, които доказват възможността да знаем с увереност, че сме спасени.

„…за да дадеш на Неговия народ да познае спасение чрез прощаване на греховете им“ (Лука 1:77).

„Сега, Владетелю, Ти пускаш слугата Си да си отиде в мир, според думата Си. Защото видяха очите ми спасението, което си приготвил пред лицето на всички народи; светлина, която да просвещава езичниците, и за слава на Твоя народ Израил.“ (Лука 2:29-32).

Симеон видя с очите си спасението, защото спасението Е Иисус Христос, а не нашите собствени заслуги и какво ли още не, измислено от човеците и от демоните, за да ни държат в неверие и неведение по най-важния въпрос – спасението ни.

С тази чудесна увереност трупаме безценен опит в ежедневното общуване с Господа! Защото във всички житейски ситуации нашата вяра се крепи здраво на радостната увереност: „Но аз зная, Изкупителят ми е жив!“ (Иов 19:25).

 

Следва конспект от моя проповед, в която се изявяват още доводи защо не само можем, но дори сме длъжни да знаем, че сме спасени.

ЖИВА НАДЕЖДА!

 „Благословен да бъде Бог и Отец на нашия Господ Иисус Христос, който според голямата Си милост ни новороди за жива надежда чрез възкресението на Иисус Христос от мъртвите,“ 1 Пет. 1:3

 Уикипедия: Надеждата е положителна емоция – очакване на положителни, позитивни резултати, добро развитие (на нещата), удовлетворение на търсения и потребности,

 

Всеки познава усещането, когато очакваш и се надяваш нещо хубаво да се случи – то е сред най-могъщите стимули за живот. Без това никой човек не би могъл да устои в този недружелюбен свят.

Без съмнение именно Бог е оставил тази нагласа у човека и след Грехопадението като незаслужена висша проява на милостта Си.

Именно такава надежда ме държеше да не рухна през всичките години на духовното ми робство.

И затова, когато започва да оскъднява това усещане – човекът започва да умира.

 

Жената, която спяла спокойно по време на бомбардировките – защо и двамата да будуваме…

 

„Блажени всички, които се надяват на Него.“ Пс. 2:12

Според Библията ние имаме надежда за спасение – какво обаче значи това?

Неведнъж сме дискутирали междуденоминационно, дали може да сме сигурни в спасението си, или само имаме надежда за него.

И така, можем ли да сме сигурни, или имаме само надежда за това според общоприетото възприятие на думата надежда?

В Словото се говори за твърда надежда, която се основава на Божията вярност.

1 Пет. 1:13

„Затова, препашете се през слабините на вашите мисли, бъдете трезви и имайте пълна надежда за благодатта, която ще ви се даде при явяването на Иисус Христос.“

„Той наистина е бил предузнат преди създанието на света, но се яви в тези последни времена за вас,“„които чрез Него вярвате в Бога, който Го възкреси от мъртвите и Му даде слава, така че вашата вяра и надежда да бъдат в Бога.“ 1 Пет. 1:20-21

„Павел, апостол на Иисус Христос по заповед на Бога, нашия Спасител, и на Христос Иисус, нашата надежда.“ 1 Тим. 1:1

Щом нашата надежда е Иисус Христос, можем ли да я наречем „вероятност“?!

„И пак Исая казва: „Ще бъде Есеевият корен; и Този, който ще се издигне да владее над народите, на Него ще се надяват народите.“ И нека Бог на надеждата ви изпълни с всякаква радост и мир във вярата, така че да се преумножава надеждата ви чрез силата на Светия Дух.“ Рим. 15:12-13

Надеждата ни се основава на Божията вярност!

Бог е верен:

  • На Своята същност
  • На Своите обещания – над десет хиляди са

Можем напълно да се осланяме на обещанията Му – именно това е живата надежда.

Говори се в СЗ и за мъртва надежда – да се уповаваш на немите си идоли.

Господ даже иронизира безумния безбожник, като му препоръчва в трудни моменти да изиска помощ от своите идоли, на които е възлагал надеждите си.

Човешка помощ също е суетна.

Хората често казваме: „Надявам се…“ цяло чудо е, че много от надеждите ни се сбъдват.

Ако не се надяваме на Божията милост, а на сляпата случайност, на абстрактния късмет или на човешката добронамереност, вероятността очакването ни да се сбъдне не е голяма.

А дори и да стане, така може да се затвърди в нас кривата представа, че няма Бог.

Всъщност невярващият НЯМА надежда:

Еф. 2:12

„в онова време бяхте без Христос, отлъчени от израилевото гражданство и чужди на заветите на обещанието, без да имате никаква надежда и без Бог на света.“

1 Сол. 4:13

„А не желаем, братя, да останете в незнание за онези, които са починали, за да не скърбите като другите, които нямат надежда.

Примерът с лозата, търсеща опора в пространството, увила се около гнил клон, пречупен от вятъра. Каква картина е, когато увисне надолу заедно с гнилия клон, на когото се е надявала.

Ето защо им се налага да си съчиняват насърчителни стихотворения като известното на Джани Родари:

 

Продавач на надежда

 

Ако можех да имам едно

магазинче със две полички,

бих продавал…познайте какво?

– Надежда! Надежда за всички.

 

За християнина това звучи твърде тъжно.

С какво обаче можем да храним истински надеждата си:

„Защото всичко, което е било писано отпреди, е било писано за наше поучение, за да можем ние чрез търпението и утехата на Писанията да имаме надежда.“ Рим. 15:4

Нека накрая отправя призив към всеки от нас:

Евр. 10:23

нека държим неотстъпно изповядването на надеждата, защото е верен Този, който е дал обещанието;“

P.S.

Ето и една добавка, която обяснява на базата на какво можем да сме уверени в спасението си, а и защо някои все още не са придобили тази увереност, т.е. защо нямат жива надежда.

Следва откъс от книгата „Християнството – опиум или истина?“ от проф. д-р Д. Гудинг и проф. д-р Дж. Ленокс:

„Сърцевината на християнското послание е в това, че Бог, Съдията, срещу Когото всички сме съгрешили, лично се е наел да потвърди славата на Своя закон и справедливост, като е дал Своя Син в жертва, която да изкупи греха на света. С това Христос е уникален… Да питаме защо трябва да смятаме, че Христос е единствения път към Бога, означава че изобщо не схващаме идеята. Никой друг религиозен водач не ни предлага да се справи с вината, породена от нашия грях, както и да направи нужното, за да получим прошка и мир от Бога. Той е единствения състезател. И да приемем от Иисус онова, което никой друг не предлага, не е проява на ограниченост. Освен това е много важно да ни е ясно основното условие, при което се отправя предложението на Христос, защото и в това отношение християнството е уникално.

Тъй като не всички, изповядващи християнството, разбират тази разлика, ще я подчертаем с помощта на известната метафора, представяща религията като път или пътека. От най-ранни времена християнството е било известно като „Пътят“. В този модел на мислене обикновено в началото има врата, през която човек трябва да премине, за да тръгне по пътя. Често накрая на пътя също има врата, която води към рая, нирвана и пр. Общата за всички идея е, че дали ще преминеш през последната врата зависи изцяло как напредваш по пътя – основният принцип е лични заслуги.

Хората често си го представят подобно на университетското образование. Ако искаш да придобиеш диплома, трябва да издържиш необходимия приемен изпит. Ако не преминеш през тази порта, не можеш въобще да изучаваш специалността, за която се надяваш да получиш диплома. Но влизането през тази начална врата не е гаранция, че накрая на образованието си ще получиш дипломата. Защото накрая има още една врата, и това е крайният изпит. Дали ще преминеш през нея, зависи изцяло от това колко добре си се представил по време на цялото образование и как ще се представиш на последния изпит. Професорите ще се постараят да ти помогнат, доколкото могат, но дори те не могат да ти гарантират, че ще преминеш. В крайна сметка всичко зависи от твоите заслуги. Ти трябва да заслужиш дипломата и дали си направил достатъчно за това, не може да се прецени, докато не дойде последният изпит.

Според обичайното мислене и християнството е религия от този вид. За да получиш спасение и да бъдеш приет от Бога, трябва най-напред да преминеш през вратата в началото на пътя, а именно ритуала на кръщението. Преминаването през тази врата те поставя на пътя към спасението; но това, разбира се, не означава, че си вече спасен. Дали ще достигнеш до спасение и приемане от Бога, зависи от това дали ще издържиш последния изпит, а именно последния съд. А дали ще издържиш този последен изпит ще зависи от напредъка ти и заслугите, които си постигнал през живота си. Разбира се, църквата и нейните служители ще ти помагат с всичко, което могат, но и те не могат да ти гарантират, че ще преминеш последния съд. Така въпросът дали в крайна сметка ще бъдеш приет от Бога, остава отворен до последната преценка, просто защото се смята, че приемането от Бога зависи от собствените дела, напредък и заслуги.

Колкото и правдоподобно и логично да изглежда това обаче, то е точно обратното на онова, което Новият Завет казва за приемането от Бога. В това отношение християнството е противоположно на всички останали религии. То казва съвсем категорично, че спасението не е по дела и заслуги. То е дар от Бога:

„Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от сами вас; това е дар от Бога; не чрез дела, за да се не похвали никой“ (Ефесяни 2:8-9).

И следователно, като подарък, не може да зависи от степента на напредък по пътя. Тогава възниква въпросът в кой момент човек получава този подарък. В кой момент Бог ни дава уверението, че сме приети? В края на пътя ли?…

Не! Още в самото начало на пътя, както Господ Иисус обяснява на Своите съвременници:

„Истина, истина ви казвам, който слуша Моето учение, и вярва в Този, Който Ме е пратил, има вечен живот, и няма да дойде на съд, но е преминал от смъртта в живота“ (Йоан 5:24).

Или, както казва Павел:

„И тъй, като сме оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога, чрез нашия Господ Исус Христос; посредством Когото ние чрез вяра придобихме и достъп до тая благодат, в която стоим, и се радваме поради надеждата за Божията слава“ (Римляни 5:1-2).

Нещо повече, и в двете горни изказвания виждаме, че въз основа на оправданието, което сме получили в началото на пътя, Бог ни уверява, че ще преминем и през вратата в края на пътя. Както казва апостол Павел: „Много повече сега, като се оправдахме чрез кръвта Му, ще се спасим от Божия гняв чрез Него“ (Римляни 5:9).

Твърде хубаво, за да е истина?

На пръв поглед това толкова противоречи на всичко, което хората винаги са мислели, че те са склонни да го отхвърлят и да смятат, че не е възможно това да е правилното разбиране за християнството. И въпреки това, тази основна сигурност и съзнанието за приемане от Бога заемат централно място в учението на Иисус.

„Но вие не вярвате, защото не сте от Моите овце. Моите овце слушат гласа Ми, и Аз ги познавам, и те Ме следват. И Аз им давам вечен живот; и те никога няма да загинат, и никой няма да ги грабне от ръката Ми. Отец Ми, Който Ми ги даде, е по-голям от всички; и никой не може да ги грабне от ръката на Отца“ (Йоан 10:27-29).

Но ако все още ни е трудно да приемем, че вярващият в Христос може да се наслаждава в този живот на мира, който идва от пълното приемане от Бога, нека направим сравнение с най-близките човешки взаимоотношения – тези между двама съпрузи. За да създаде условия за щастлив брак, дали би било разумно мъжът да отлага колкото може по-дълго след сватбата момента, когато ще увери жена си, че я приема? Отговорът на въпроса е очевиден. Ако една жена живее през целия си брачен живот в несигурност дали е направила достатъчно, за да спечели приемането и обичта на съпруга си, това би било един вид робство. При нормалните бракове съпругът от самото начало уверява жена си, че я приема и й се посвещава за цял живот. Именно сигурността на жената в любовта на нейния съпруг и това, че той я приема от самото начало, я карат да му се посвети, както и той на нея.

Аналогията не е неуместна. Според християнството спасението не е трупане на заслуги, които ще ни купят приемането от Бога. Става въпрос за встъпване в реално, лично отношение с нашия Създател, което Библията илюстрира точно с любовта на мъжа към неговата жена:

„Жени, подчинявайте се на своите мъже, като длъжност към Господа; защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата (като само Той е спасител на тялото). Но както църквата се подчинява на Христа, така и жените нека се подчиняват във всичко на своите мъже. Мъже, любете жените си както и Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я е очистил с водно умиване чрез словото, за да я представи на Себе Си църква славна, без петно, или бръчка, или друго такова нещо, но да бъде света и непорочна“ (Ефесяни 5:22-27).

Това отношение не трябва да остава неясно до края на живота. Всъщност, ако то изобщо ще се формира, това трябва да стане сега, в този живот. Но след като веднъж е формирано, то ще трае вечно.

Действително, на много хора това им изглежда просто невероятно; защото, ако е вярно, според тях то би било опасно. „Ако можем още в този живот да бъдем сигурни, че сме приети от Бога – казват те, – няма ли това да ни подтикне да злоупотребим с Неговата любов и Неговата благодат, като живеем недостойно?“

Въпросът изглежда логичен, особено за хора, които не са преживели какво става, когато човек откликне на поканата на Христос и встъпи в лично взаимоотношение с Него. Но отговорът на този въпрос е НЕ, решително НЕ. Това е така поради естеството на вратата, през която трябва да се влезе, за да се тръгне по пътя на християнството. Вратата не е ритуалът на кръщението на едно бебе, което изобщо не осъзнава какво става. Тя е истинското духовно новораждане, което се осъществява в един човек чрез оживотворяващата сила на Светия Дух:

„Защото и ние някога бяхме несмислени, непокорни, измамвани и поробени на разни страсти и удоволствия, и като живеехме в злоба и завист, бяхме омразни, и се мразехме един друг. Но когато се яви благостта на Бога, нашия Спасител, и Неговата любов към човеците, Той ни спаси (мин.вр., бел.м.) не чрез праведни дела, които ние сме сторили, но по Своята милост чрез окъпването, сиреч, новорождението и обновяването на Светия Дух, когото изля изобилно върху нас чрез Исуса Христа, нашия Спасител, та, оправдани чрез Неговата благодат, да станем, според надеждата, наследници на вечния живот“ (Тит 3:3-7). /Виж също Йоан 3:5-16/.

То не се постига чрез човешки усилия и дела; това е дар, който се дава на всеки, който лично се покае и лично приеме Христос за свой Господ и Спасител:

„А на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч, на тия, които вярват в Неговото име; които се родиха не от кръв, нито от плътска похот, нито от мъжка похот, но от Бога“ (Йоан 1:12-13).

И тъй като дарът е нов духовен живот с нови сили, нови желания, нови цели и най-вече нови взаимоотношения с Бога, той естествено води към добри дела и към цялостен нов начин на живот. Това не означава, че вярващият е съвършен и безгрешен, но когато съгрешава, вярващият ще се покайва, ще изповядва греховете си и ще приема обещаната от Бога прошка.

И така, това е славата на християнското Евангелие. Но то съдържа и един сериозен извод. Ако няма свидетелства за променен начин на живот, имаме всички основания да се съмняваме, че това новораждане изобщо се е случило, дали въпросният човек въобще някога е преминавал през вратата.“

 

 

[1] Байер, Р. Християнство в ежедневието, София, 2005.

[2] Всички библейски цитати са от православното издание на Светия синод.

[3] Карл Гайер, „Аз съм уверен“, София, 1999.


СПОДЕЛИ