Сергей Санников
Четиво за8 мин.

„Шма, Исраел!“ („Слушай, Израилю!“) – казва Господ на Своя народ. Той учи израилтяните, наставлява ги как да живеят правилно. Но това не са наставленията на учителя, който изнася урок по етика и преподава правилата на добрия тон. Поученията, които Господ изрича чрез Мойсей на планината Синай, се различават коренно от принципите, регулиращи нашия обществен живот. Тези десет правила днес се приемат за общочовешки заповеди и съвременните преподаватели по етика се позовават на тях като постижение на общочовешкото съзнание. Но не е така. Това са заповеди, дадени в един момент свише, в готов вид. Те не са пожелания и дори не са изисквания от Небето, а думи, чрез които Господ сключва Завет между Себе Си и израилския народ. Тоест това е текст на договор между Всемогъщия Бог и непослушния народ.

Какво да слуша Израил?

Това е много важно начало на нашия разговор. Заповедта, за която говорим, е част от десетте, а всичките десет са текст на споразумение, т.е. юридически документ. Този документ се нарича Завет и е сключен по инициативата на Всемогъщия. „Шма…“ Какво казва Господ? Какво да слушаме? В този Завет Бог дава десет много прости постановления, но на практика се оказва, че далеч не е толкова просто да бъдат изпълнени.

Сред тях е четвъртата заповед: „Помни съботния ден, за да го светиш“ (Изх. 20:8). Тя е ключова за израилския народ, защото именно по нея определят дали човекът изпълнява условията на договора с Бога. Дори в съвременния Израил никой няма да ви попита дали вярвате в Бога и дали изпълнявате Неговия Закон, а ще ви зададат много прост въпрос: „Спазвате ли съботата?“ За евреина да почита съботата, означава да спазва Закона. Защо е така?

Съботата е била знамение за Завета между Бога и Израил: „Кажи така на Израилевите синове: съботите Ми пазете, защото това е знак между Мене и вас в родовете ви, за да знаете, че Аз съм Господ, Който ви освещавам“ (Изх. 31:13).

Знамението (т.е. знак или символ) е своеобразен пробен камък, който показва послушание. Както всеки външен знак изразява принадлежност към определена група хора, така и съботата е служела като индикатор за послушанието и принадлежността към избрания старозаветен народ. Но в спазването на съботата освен външния знак на послушанието е имало и вътрешен смисъл. В какво се е състоял той?

Смисълът на съботата

Да пазиш съботата, означавало преди всичко да не вършиш никаква работа в този ден. Господ дава ясна заповед: „Шест дни работи и върши всичките си работи; а седмият ден е събота на Господ, твоя Бог: не върши в него никаква работа – нито ти, нито синът ти, нито дъщеря ти, нито робът ти, нито робинята ти, нито… какъвто и да е твой добитък, нито пришълецът ти, който се намира в жилищата ти“ (Изх. 20:9-10). Именно затова съботата (шаббат) за мнозина става символ на „нищо неправене“, т.е. безделие. Евреите са съставили списък от 39 вида забранени действия в събота, включително да палиш и гасиш огън, да си връзваш връзките на обувките и т.н. Но същността на съботата не е те да не правят нищо през този ден, а – да посветят поне един ден на Господ, и само на Него! Посвещение на Бога – това е вътрешният смисъл на съботата.

Именно затова заповедта за нея следва непосредствено първите три заповеди, които регулират взаимоотношенията на хората с Бога. Ако тази заповед означаваше просто почивка, полезна за здравето и възстановяването на силите за новата работна седмица, би било логично тя да е в края на списъка със заповедите. Но четвъртата заповед говори за нещо много повече. „Шест дни да вършат работа, а в седмия е събота, почивка, посветена на Господ“ (Изх. 31:15). Ето го главното предназначение на съботата – посвещение на Господ. Затова, ако ви попитат: „За какво е нужна съботата?“, отговорете: „Съботата е за Господ.“ Когато в Петокнижието се споменава съботата, по правило се добавя: „Съботата е на Господ, Твоя Бог“ (Изх. 20:10). Това означава: съботата не е за мързелуване, а е за Господ.

 

Какво да правим?

А какво отношение има тази заповед към нас, християните, които живеят в третото хилядолетие? Трябва ли да я изпълняваме като евреите? Нали се казва, че това е вечен Завет. Да, но за кого? С кого Бог е сключил Завет, знакът за който е съботата? С един народ или с цялото човечество? От текста разбираме, че това е Завет изключително с един народ – Израил. „Каза още Господ на Мойсей: Напиши си тези думи, защото с тези думи Аз сключвам Завет с тебе и с Израил“ (Изх. 34:27). Човечеството не е Израил, Църквата не е Израил. Църквата е друга общност – хора от всички времена и народи изкупени от Христос. Затова е казано: „Не ставайте съблазън нито за юдеи, нито за елини, нито за Църквата Божия“ (I Кор. 10:32). Тук Павел отделя напълно Църквата от юдеите, т.е. от Израил, и още повече от езичниците (елините).

Следователно заповедта за съботата не се отнася за нас, християните? В буквалния смисъл наистина не се отнася. Ако някой християнин поиска да изпълнява заповедта за съботата като заповед за почивка на тялото, той първо трябва да стане юдеин: да се обреже, да изпълнява целия Закон. Ако не иска да се обрязва, няма защо да изпълнява съботата. „А какво ще кажете за Христос и апостолите – ще попита някой, – те изпълнявали ли са четвъртата заповед?“ Разбира се, че са я изпълнявали, но при това са изпълнявали целия Закон. Ето защо, ако следваме буквалното поведение на Христос, трябва да Му подражаваме във всичко – и в обрязването, и в измиването, и в другите заповеди. Но от новоповярвалите християни апостолите не са изисквали да изпълняват Закона, въпреки че „Тогава станаха някои от фарисейската ерес, които бяха повярвали, и казаха, че те – езичниците – трябва да се обрязват и да им се заповяда да пазят Мойсеевия Закон“ (Деян. 15:5). За разглеждането на този въпрос се свиква Първият апостолски събор в Йерусалим. Там става дума не само за обрязването, а и за изпълнението на всички заповеди от Божия Закон, в които влиза и заповедта за съботата.

 

Съдбоносното решение

След дълго и подробно разглеждане на този проблем, благодарение на Петър и Яков се приема решение, угодно на Светия Дух и на цялото апостолско събрание: „Защото бе угодно на Светия Дух и на нас да не ви възлагаме вече никакво бреме освен тези нужни неща: да се въздържате от идолски жертви и от кръв, от удавено и от блудство, и да не правите на други онова, което не е угодно на вас. Като се пазите от това, добре ще сторите. Здравейте!“ (Деян. 15:28–29). С тези пунктове (идоложертвено, кръв, удавено и блудство) се изчерпват забраните за християнското поведение, които на духовно ниво се обобщават в златното правило: „Всичко, което искате да правят на вас човеците, същото правете и вие на тях“ (Мат. 7:12). Обърнете внимание, че тук не се споменават нито съботата, нито неделята. Това значи, че за християните няма значение спазването на някакъв ден от седмицата. Но мнозина няма да се съгласят с мен и ще кажат, че християните действително не изпълняват заповедта за съботата, обаче почитат неделята, т.е. пренасят казаното от Бога за съботата в неделята.

 

Знаменателният ден

С първия ден от седмицата в Новия Завет са свързани редица събития и най-важното от тях несъмнено е възкресението на Иисус Христос (Йоан 20:1). В този ден на празника Петдесетница Светият Дух слиза над апостолите (Деян. 2:1). Както е известно, този празник се отбелязва на петдесетия ден след еврейската Пасха, която в онази година е била в събота (Йоан 19:31). В апостолските времена християните са се събирали за Господна вечеря именно в неделя. Ап. Павел, когато е в Троада за седем дни, избира именно първия ден от седмицата за пречупването на хляба (Деян. 20:6-7).

Всеки евреин с изключение на левитите е длъжен да спазва пълен покой в събота. При християните пък напротив, първият ден от седмицата се отличава с усилена дейност. Така е било и в деня на Христовото възкресение. Тогава се оказало, че Неговите ученици, жените и дори ангелите имат да извършват доста неща (Йоан 20 гл.; Лука 24 гл.). Също и на Петдесетница за съботен покой не можело да става дума, защото три хиляди души се кръстили в този ден (Деян. 2:41). Първия ден от седмицата християните посвещават на Господ, а не остават в почивка. Явно на този ден те не трябва да се разсейват с делата на собствената си плът, светската суета и т.н. Бог е достоен хората да Му посвещават повече от един ден през седмицата, но ако не наложим на плътта си строгия дълг да отдаваме на Бога поне един ден, суетата и грижите ще ни погълнат изцяло. Този ден е сътворил Господ.

Бихме били твърде неблагодарни, ако забравим деня, когато е възкръснал нашият Спасител. За празнуването на този ден говори пророчески псалмопевецът: „Камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла… Този ден е сътворил Господ: да се зарадваме и да се развеселим в него“ (Пс. 117:22, 24).

В кой ден трябва да се радваме и да се веселим? В деня, когато камъкът, отхвърлен от строителите, става крайъгълен камък. Камъкът, за който става въпрос тук, е Христос (I Пет. 2:6-7), а крайъгълен камък Той става в деня на възкресението Си (Еф. 2:20–22), т.е. в първия ден от седмицата. И това е сътворил Господ, а не някой от хората.

Посвещението на първия ден от седмицата на Господ е добър древен християнски обичай. За него свидетелстват многобройни исторически документи, например „Апологията“ на Юстин Философ, написана в началото на II век. Историята говори, че първите християни почитали неделята като особено свят ден, но не възприемали като старозаветната събота.

Активно посвещение

Немалко вярващи смятат, че в неделя трябва да се отдадат на пълна почивка. Те прекарват времето си в сладък сън, различни развлечения, дълги разговори на маса. Правилно поведение в неделя обаче има онзи християнин, който отдава този ден за слава на Господ: отива на богослужение, отделя повече от обичайното време за молитва, четене на Божието Слово, размишления над трудни места от Свещеното Писание, за посещение на болни или приятели, които се нуждаят от морална и духовна подкрепа. Ако има необходимост, в този ден може да се върши и физическа работа. Важно е само всичко това да бъде посветено на Господ, а не на нас самите; важно е неделята да стане истински ден за Господ, а не за ежедневен труд, празнота или мързел.

И така, нека всички дни да бъдат за нас събота, т.е. време, посветено на Господ, но поне един ден от седмицата да е изпълнен с работа за Господ, да е ден за служение на Него и труд за Божия слава, ден на пълна почивка от нашите дела. Църквата е избрала за това неделята и Господ благоволява към онова, което Неговата Църква свързва тук, на земята.

Сергей Санников


СПОДЕЛИ