Марио ЛЮБЕНОВ
Четиво за15 мин.

Роден съм в София през 1982 г. До 13-годишна възраст живях като нормално дете. Тогава на един училищен лагер започнах покрай по-големите да слушам рок групата „Нирвана”. Тази група ме привлече още от първия път, когато я чух. Бързо си набавих доста списания, статии, плакати за „Нирвана”. Единствената личност, която придоби значение и се превърна в извор на вдъхновение и смисъл на живот за мен, бе Кърт Кобейн, солистът на групата. Всяка сутрин, когато се събуждах, скачах от леглото и още сънен тичах да си пусна любимата банда. Слушах тази музика по цели дни и жадувах да се оприличавам все повече на тях. Вече знаех, че Кобейн е бил наркоман (зависим от хероин, медикаменти, алкохол) и се е самоубил. Силната ми любов към него постепенно разрушаваше нагласата, която бяха изградили родителите и учителите ми, че наркотиците са лош порок. Разбирах, че дрогата е била едно от основните средства, вдъхновявали музиканта. Дълбоко в мен покълваше фикс идеята да опитам дрога, за да се приближа до това, което е живял и чувствал моят идол. По-късно разбрах, че тази група ми бе „подарък” от дявола.

В училище вече се бях запознал с един младеж – Боби, – който също като мен беше луд фен на „Нирвана”. Боби беше по-голям от мен. От моя блок имах и други приятели – Ник и Фил, – с които бях израснал. Те също харесваха такава музика.

Един ден Боби ме покани у тях да разгледам неговата колекция от плакати, фланелки и видеоконцерти на любимата ни група. Бях изключително заинтригуван от цялото това “съкровище”. Но изненадите не свършваха. Боби отвори един шкаф в стаята си. Най-малко очаквах да видя това – там беше пълно с марихуана (трева). Боби ми каза, че това е най-безобидното, което се предлага, и вече го е пробвал, но не е нещо особено. Направи една цигара, запали я и ми даде да си дръпна. Казах си: голяма работа, що пък не, няма да умра, я. Общо взето, нищо не ми се случи.

По това време Фил и аз вече имахме силно желание да се занимаваме с музика. Фил бе добър китарист, а аз се учех на барабани, които бяхме направили собственоръчно. Боби също се присъедини към нас и заформихме нещо като групичка. Ходехме понякога в едно музикално студио на репетиции. Много се кефех в какви “герои” се превръщахме с моите приятели.

Веднъж седяхме в училищния двор и Фил донесе една цигара, която беше напълнил с хероин, останал от предишния ден. Каза ми, че е хероин, и ако искам, да си дръпна – било много яко. Любопитството ме изгаряше. Дръпнах си и изведнъж всичко се промени. Приятна топлина обзе цялото ми тяло, устата ми пресъхна и усетих необяснима радост. Когато се изправих да си тръгвам, все едно не вървях, ами летях над земята. Еуфорията бе голяма, станах най-общителният човек на света, целият ми срам се скри за известно време. Мислех, че в този момент светът и всичко в него ми принадлежат. Бях “царят на света”.

Тогава разбрах какво е изпитвал моят идол Кобейн под въздействието на дрогата и за голямо съжаление това бе моята орисия през следващите дванадесет години.

След около седмица Фил вече беше взел хероин венозно (на инжекция) и ми се хвалеше какво невъобразимо усещане (филинг) било при венозното приемане на „материала”. Събрахме се у Боби. Той имаше хероин и аз реших да се надрусам на „помпа” (венозно). Направиха ми малка доза. Беше неприятно, когато иглата разкъса кожата ми и след това – вената. Но еуфорията беше поне три пъти по-силна, отколкото при хероина на цигара. Забравих дискомфорта от иглата. Бях изумен как може толкова малко прашец да прави така различно всичко около мен и най-вече – вътре в мен. Огромна привързаност и „любов” изпитах в този момент към хората около мен – Боби, Фил и едно момиче. Започнах да им благодаря за хероина и да им обяснявам, че на земята няма по-яко нещо от „материала”. Чувствах необятна свобода, която ми отваряше много врати. Никакви притеснения не ме тревожеха. Като че ли огромна празнина вътре в мен се запълни. Усещането от хероина е като при пиян човек, който току-що е открил „любовта на живота си”. На пръв поглед всичко е прекрасно, но пияният не мисли, че на другия ден, когато изтрезнее, ще съжалява за избора си, защото жената всъщност е алчна, егоистка, използвачка и иска живота му на всяка цена, а в замяна му дава мимолетно плътско удоволствие. Точно така се почувствах и аз, а на другия ден съвестта ми говореше, че нещо мирише в целия този „романс”. За съжаление тогава не можех да разбера намеренията на жената (хероина), само знаех, че го искам с пълна сила. И така, новият ми „подарък” от дявола се наричаше хероин.

В началото не взимах наркотика постоянно, само веднъж седмично. С течение на времето увеличих употребата. Тогава финанси, общо взето, не ми липсваха. Родителите ми имаха пълно доверие и каквото исках, ми даваха. Не бях ограничен и в други отношения – да имам вечерен час, да питат с кого излизам, с какво се занимавам нaвън и т.н.

Не след дълго се запознахме с нов приятел от „Люлин 7”, който пласираше хероин. Той беше доста по-голям от мен и беше навлязъл в сърцевината на хероиновата зависимост. Постепенно си дадох сметка, че съм при него всяка вечер. Бях на 15 години и се превръщах в истински наркоман, който с всеки изминал ден затъва. Още не мислех, че това е сериозен проблем. Имах усещането, че когато реша, мога да оставя лошия порок, но за момента не ми се налага, защото се „кефех” максимално от дрогата.

Всекидневната употреба ме превръщаше в изкусен лъжец. Налагаше се непрекъснато да лъжа родителите ми, най-вече за пари. В началото ми беше неприятно, но мисълта, че след една лъжичка ще се надрусам отново, притъпяваше съвестта ми. Започнах да приемам лъжата като необходимост. Така придобих още един порок като „подарък” от дявола, без да ми се наложи да се изсилвам много – лъжата.

Родителите ми забелязваха, че нещо се случва с мен, но не знаеха как да реагират. Майка ми ме питаше защо съм замаян всяка вечер, защо ми се затварят очите, докато разговарят с мен, защо съм толкова емоционален на моменти, а после като че ли съм мъртъв, защо съм пребледнял, защо спя до толкова късно, защо не се интересувам от всекидневните си задължения вкъщи. Най-често й казвах, че съм пил бира и при мен няма проблеми.

Започнах да пропадам сериозно. Сутрин, като се събуждах, мисълта за хероина не ме оставяше, докато не си го набавя. Ако случайно не успеех да взема пари от нашите, измислях хиляди комбинации (най-вече незаконни), за да го имам. Дрогата се превърна в приоритет за мен. След като вземех дозата си, можех да обърна внимание на всичко и всеки. Много тъжно ми ставаше, когато си давах сметка, че е така: с дрога „живея”, без дрога съм мъртъв. Страхувах се, че в момента, в който нямам наркотик, не съм пълноценен и достоен за общуване. Придобих и такива страхове. Общо взето, наркоманията не ми предлагаше нищо положително, чрез нея лепвах върху себе си само отрицателни качества: „подаръците” на лукавия.

Бяха изминали около две години, откакто бях започнал да слушам „Нирвана”, и музиката им не ми беше омръзнала. Те вече не издаваха нова музика, но аз продължавах да се въртя в омагьосания кръг и да им се покланям с пълна сила. Ходех по много рок концерти и „куфеех” като луд, правех „пого” (блъскане с все сила в другите от публиката под мощните звуци на китарите и ревовете на изпълнителите), след което често бях окървавен, воден от невъобразима агресия. Една част от мен се радваше, че вървя по пътя на саморазрушението и продължавам каузата на Кърт Кобейн – бунт срещу всичко и всички.

Лятото на 1998 г. отидох с приятели на море. С Ник, Влад и другите отседнахме при братовчеда на Ник – Драг. Бяхме си взели един грам хероин, но свърши бързо. Драг ни каза, че в Бургас хората се друсали с други неща. Ставаше въпрос за медикаменти – комбинация от кодеин и глутетамид. Те надрусват около 10 пъти по-силно от хероина и ефектът им не преминава така бързо, а продължава около 24 часа в зависимост от дозата.

Купихме си ги свободно от аптеката и ги изпихме. След около половин час всичко пред очите ми придоби голям контраст, устата ми пресъхна, кожата ме засърбя (от кодеина, който е метилморфин), отново станах много контактен, чувствителен. Това продължи до другия ден. Беше много по-силно от хероина и много по-евтино. Като се прибрах в София, започнах да се дрогирам с новите хапчета. Дори се заблуждавах, че са по-добри от хероина и по-здравословни.

Тъй като набавянето на кодеин и глутетамид по това време беше безпроблемно, защото се продаваха без рецепти в аптеките, изградих силна зависимост от тях. Струваха стотинки и ги имаше почти навсякъде в София. Отначало взимах по 10 хапчета кодеин с 2 глутетамид. Така изкарах около 3-4 месеца, след което спрях за един ден и направо се сринах. Бях си докарал много силна абстиненция (състояние на наркотичен глад, при който се наблюдават симптоми като гадене, повръщане, разстройство, главоболие, студени и топли вълни, хрема, болки в ставите, в корема, апатия, депресия, агресия, неспокойствие, раздразнение от всичко и всички, отчаяние и т.н.).

Мислех, че ще умра. От хероина не бях имал толкова силни кризи, но хапчетата са друго. По-силният и дълъг ефект на дрогата дава своите последствия, когато я нямаш. След година употреба бях увеличил дозата 5 пъти (50:10 хапчета на ден). Започнах бързо да се разпадам физически, чупеха ми се зъбите поради липса на калций.

Личната ми хигиена куцаше сериозно. Къпех се веднъж в месеца. Не се решех, а имах дълга коса, не си миех зъбите, рядко се преобличах, рядко се бръснех и си миех лицето. Под токсично влияние често се изгарях до кръв от цигарите, но не усещах болка. Всичките ми панталони бяха на дупки от цигарите. Често, когато силните опиати ме унасяха, като седях някъде, се събуждах след време изкривен в странни пози. Да се движа изправен, беше голямо предизвикателство, когато бях дрогиран. Жалка гледка, младеж на 15-16 години, а вече развалина.

След още 1-2 години бях качил драстично дозата – на 150:30 на ден. Освен хапчетата започнах да пия доста алкохол. По това време все още се движехме, по-точно, се друсахме на компании. Фрапиращото беше, че всеки от нас се „кефеше” на дрогата и знаеше, че бъдещето му не е розово, но с новата доза притъпяваше настоящето, като позволяваше на сатана да го държи сляп за реалността чрез фалшивия мир, който получаваше чрез дрогата. Така живях дълго, лъган от сатана, че съм създаден за дрогата.

Днес разбирам, че години наред съм бил употребяван от самия дявол. На много млади хора съм „рекламирал” дрогата и те са започвали да се дрогират, буквално съм ги „зарибявал”. Намеренията ми не бяха злонамерени, просто исках и те да вкусят от „свободата”, която изпитвах под въздействието на наркотиците. За съжаление някои от тях вече не са сред живите. Поради моето нежелание да приема истината, че наркотиците ме водят към гибел, предоставях чудесна възможност на сатана да ме управлява и да контролира напълно живота и действията ми, дори да се намесва чрез мен в живота на други хора. Когато идвах на себе си, дори за малко, съвестта ми ме изгаряше за нещата, които вършех. На моменти не проумявах как е възможно тези работи да ги върша аз. Като че ли друг ги правеше чрез мен, но вината поемах винаги аз. Разбирах, че не бива, но след свършения факт не можех нищо да променя, оставаше ми само да съжалявам и да се обвинявам до края на дните си. Най-голям ужас изпитвах, когато усещах, че действието на наркотика отминава, защото реалността се приближаваше. Тя беше моят най-голям кошмар. Все по-често имах натрапчиви мисли за самоубийство. Не намирах смисъл. Бях взел решение, че ако не съм умрял до двадесет и седмата си година, тогава ще сложа край на живота си. Кобейн се самоуби на двадесет и седем.

До този момент вече бях постъпвал в психиатрия. В клиниката за рехабилитация на наркозависими и алкохолици в Суходол бях за две седмици по настояване на родителите ми. Понеже бях непълнолетен, непременно трябваше да съм с придружител – баща ми. След като излязох, веднага продължих да взимам. Нищо не се бе променило, жадувах с всичка сила да се надрусам и да не ме занимават с глупости. Нашите ме водеха на множество лекари, специалисти в областта на зависимостите. Правеха различни програми за лечението ми, но уви!

Полека-лека изнасях имуществото на родителите ми от къщи. Доверието им към мен се бе разрушило отдавна и ме подкрепяха все по-малко финансово. Практически не ми оставаше друго, освен да крада от къщи, за да се поддържам „жив”. Залагах всичко, от което можех да си набавя някой лев, – видео, касетофон, телефони и т.н. Ако ми паднеха пари в брой, също не им прощавах. Знаех всяко скришно място вкъщи, където майка ми, братята ми или баща ми можеха да оставят пари. Така „подаръците” от лукавия валяха като порой към мен. Новият се наричаше кражба.

Започнах да си имам неприятности с полицията за притежание на наркотици, побоища, тормоз над родителите ми. На един рожден ден след значителна употреба на наркотици и много алкохол се скарах с моя най-голям брат. След словесната свада аз му посегнах и се сбихме. Той ме преби, бях окървавен от юмруците му. Заслужавах си го. Щом изтръгнах се от ръцете му, изпаднах в агресивен шок, като видях кръвта. Прибрах се бързо, взех най-големия нож, който имахме вкъщи, и излязох да го търся. Когато го намерих, му подадох ръка, уж да се сдобрим, а криех ножа зад себе си. Той също ми подаде ръка, аз го намушках в слабините и продължих да го удрям с ножа. Стекоха се мои приятели, дотича и майка ми и ни разтърваха. Дойдоха полиция и „Бърза помощ”. Мен ме отведоха в следствения арест, а брат ми – в болницата за животоспасяваща операция. Знам, че Бог опази моя брат жив по чуден начин. След като съм го пробол първия път, ножът се счупил в него и аз съм продължил да го удрям само с дръжката, обезумял от агресията и омразата, с които сатана ме бе умопомрачил в този момент. Лекарите му спасили живота, като овладели вътрешния кръвоизлив, причинен от спукване (след пробождането) на далака. В крайна сметка остана без далак. Също по чуден начин ме освободиха след три дни арест и наказание три месеца изпитателен срок. Бях непълнолетен, но това си беше опит за предумишлено убийство. Брат ми ме пожали и не повдигна обвинение срещу мен. След този случай той не ми говори дълго, а аз започнах да се замислям сериозно в какво се бях забъркал с наркотиците. Може би тогава за пръв път пожелах да се освободя по някакъв начин от зависимостта.

Тук за пореден път се вижда „щедростта” на сатана към мен. Последният му „трофей” бе опит за убийство.

Скоро след това един от добрите ми приятели, с когото бях израсъл, взе свръхдоза. Водих тежка борба да го държа буден, за да не спре да диша. Броени часове, след като се разделихме, е умрял от задушаване при повръщане. Последните му думи били: „Къде е Марио? Къде?…” След този случай нашите ме държаха няколко дни упоен, за да не изпадна в шок от новината за Влади. После починаха и други момчета, за които също бях отговорен, че пропаднаха в света на дрогата. Товарът върху мен ставаше непоносим. Не намирах покой дори когато бях под въздействието на опиатите, алкохола и дрогата.

Неприятностите нямаха край. Дяволът се гавреше по най-различни начини с мен. Когато не успявах да намеря средства за поредната доза, се молех на Бога да ми помогне, но тогава винаги оставах ненадрусан и с времето си казах, че Бог не Го е грижа за мен, ама изобщо. Един път в момент на гняв призовах сатана да ми помогне да се надрусам. Реших, че за тези неща сигурно ще удари едно рамо. За нещастие го удари и за нула време се „оправих“. Направи чудо и ми изпаднаха пари от нищото. Това се превърна в практика.

Бях на около двадесет години, когато се наложи да напуснем жилището ни в „Люлин 6” поради неплащани от години сметки. Имах немалък принос за това. Родителите ми не успяваха да покрият нито сметките, нито нуждите на семейството. Вторият ми баща, с когото живеехме, беше болен от рак доста години, но въпреки това ни издържаше, доколкото бе възможно. Майка ми вече беше със силно разбита нервна система, с тремор на главата. За да е спокойна, взимаше лекарства (успокоителни) през деня и през нощта. Двамата ми големи братя пиеха доста. Малкият ми брат, който беше на шест-седем годинки, не живееше в среда, подходяща за дете.

След като принудително напуснахме жилището, останахме на улицата. Семейството ни се разпръсна. Майка, малкият ми брат и тате отидоха в приют за бездомни за няколко месеца. Големите ми братя Митко и Милен отидоха при тяхна приятелка, а аз останах сам. Живеех в близката горичка, където преди години баба ми се грижеше за едно място с барачка. Баща ми и майка ми говориха с мен, че ако не спра да се друсам, ще ме изоставят наистина, защото разрушавах всичко и всеки около мен. След като им изтече срокът в дома, дойдоха да живеят заедно с мен на мястото. Въпреки критичното състояние, в което се намирахме, не намирах сили и мотивация да се променя. Един път прекалих, докато за пореден път изнудвах майка да ми даде пари за дозата, от която се нуждаех. Позволих си да я ударя. Изпотроших всичко в дървената барака. Малкият ми брат се уплаши много, не спираше да плаче. Тя повика полиция и ме арестуваха отново. Когато ме освободиха, не намерих никого в почупената барака. Бяха ме изоставили. Отчаях се и много се ядосах. Нямах средства, не можех да работя, никой от братята ми не искаше да ме вижда, не знаех къде са отишли нашите, никой от някогашните ми познати вече не искаше да говори с мен. Станах буквално като демон, който се рее в нищото. Можех единствено да прося пари, на което се бях научил с годините. Просех цели дни по улици и пазари. Всичко, което припечелвах, давах за кодеин и алкохол, а за храна не се притеснявах – в кофите все се намираше по нещо. Нямах обувки и ходех бос. Не бях се мил много време, миришех отвратително, с огромна дълга коса и дълга брада. Хората ме заобикаляха отдалече, полицията не ме оставяше на мира. Когато се друсах с хероин от ромската махала, използвах мръсни спринцовки от земята. Все едно ми беше кога и от какво ще пукна.

Марио ЛЮБЕНОВ


СПОДЕЛИ