Марио ЛЮБЕНОВ
Четиво за15 мин.

=> Към ПЪРВА ЧАСТ =>

Един ден се сетих за моя приятел Тошко, който беше спрял да се друса преди време. С него често се дрогирахме, докато веднъж той ми каза, че вече не взима наркотици и не пуши. Бил станал християнин и разбрал, че Бог има план за живота му. Това бяха думи, които ме зашлевиха много сериозно. Помислих си, че е някаква симулация. Когато го видях, не можех да повярвам на очите си. Той беше чист, обръснат, сресан, изглеждаше нормално. Най-вече ми направи впечатление начинът му на говорене. Нещо се беше случило с него. Сподели ми, че е приел Иисус Христос за свой личен Спасител. Разбира се, иронията, с която го питах къде Го намери, къде Го видя и т.н., беше неизбежна. Той се опитваше да ми обясни с кротък дух в какво беше повярвал, а именно, че Иисус може да ни прости греховете и да направи нови личности от нас. Сигурно за пръв път чух думата грях, а на всичкото отгоре се оказа, че и аз съм грешник според Библията. Тошко избягваше псувните, държеше се различно с хората и най-вече лицето му грееше, като че ли не беше той самият. Отидох на църква с него и новите му приятели. Там имаше и други хора, които Бог беше измъкнал от света на дрогата. На събранието един проповедник говори нещо за Библията и за Иисус, но аз бях дрогиран и почти го проспах. Продължих да ходя с тях известно време, защото разбирах вече, че този Бог наистина променя човешкия живот. Започна и у мен да се поражда желание да бъда променен от Бога. Но уви, още не бях узрял да оставя стария живот и да се предам в могъщата ръка на Бога. Това време бе полезно за мен, защото разбрах, че Иисус Христос всъщност Го е грижа за мен, защото бе умрял на кръста за мен, за моите беззакония. Реших, че един ден ще се предам в ръцете Му, но не сега. Мислех, че да си християнин, е за по-старите, които са си изживели живота, наслаждавайки се на всичко с пълна сила.

Бяха ми подарили Нов Завет, който четях, когато ми беше тъжно за мен, за състоянието ми. Знаех, че трябва да помоля Бога да ме отърве от проблема с дрогата.

След няколко месеца скитане по улиците открих родителите ми и те ме съжалиха за пореден път. Продължихме да живеем в бараката на баба ми. Kарахме изключително мизерно, със заплатата на баща ми за четирима души. Един ден майка ми каза, че трябва да отида при истинския ми баща в Павликени и да го помоля да остана при него за известно време, докато нашите се установят някъде, а аз спра да се друсам. Бях поставен натясно. Взех си Новия Завет и заминах при баща ми.

 Още с пристигането в Павликени разучих всички аптеки. Там имаше всичко необходимо, за да продължа да се друсам. В София постепенно забраняваха по аптеките свободната продажба на кодеин и глутетамид, но тук още не беше така и даваха без рецепта дори морфин на ампули. Помагах на баща ми в работата и се друсах много. След два месеца по аптеките вече спряха да ми дават хапчета, защото се усетиха, че колкото и да е болна баба ми (както ги лъжех), количествата бяха много големи за един ден. Започнах да ходя в съседните селца и да изкупувам кодеина, глутетамида и морфина. Веднъж във влака ме хванаха без билет и трябваше да сляза, но се скрих в тоалетната. 

Джобовете ми бяха препълнени с дрога. Когато излязох, кондукторът вече беше с полиция и ме търсеха. Като ги видях, се затичах към изходната врата на вагона, отворих я и скочих от влака, който се движеше с около 60-70 км. Събудих се след време, бях паднал в една шипка, целият изподран, със засъхнала кръв по тялото. Всичко ме болеше. Дрехите ми бяха разкъсани. Първото, което проверих, беше дали дрогата си е на мястото.

Един ден баща ми ме хвана със спринцовката, забита в ръката ми, докато си инжектирах морфин. Той вече знаеше, че съм наркоман, но когато ме видя, остана без дъх. На следващия ден го помолих да ми помогне да спра да се друсам. Беше ми писнало да се чудя откъде да намеря пари, за да купя дрога. Това беше огромен товар, който носех години наред, бях изморен. Той ме затвори вкъщи и ми купуваше лечебни медикаменти. Знаех, че ме чакат големи болки, страшна депресия, постоянен дискомфорт, агресивни пристъпи и какво ли още не. Докато баща ми беше на работа, четях Библията и се молех Бог да ме освободи от тежката наркотична зависимост. Често дори се съкрушавах и плачех пред Бога. След около две-три седмици бях значително по-добре. Бях спрял за първи път от толкова време. Много се радвах, че Бог ми даде сили за това. Следващите два месеца укрепнах физически и се възстанових. За съжаление тогава не разбирах и желанието ми беше да спра дрогата, а не да се променя из основи. Продължих да пия много, да пуша и т.н. Наистина Бог направи чудо и ме изведе от наркотичната зависимост, за да ми покаже, че е могъщ да го направи.

След около четири месеца реших, че е време да се прибирам в София. Бях сравнително възстановен и зареден с нови сили. За това, което Бог беше направил, все по-малко се сещах и с времето съвсем го забравих. Скоро дадоха на втория ми баща в София жилище и се установихме там. Намерих си сериозна работа и мислех, че започвам нов живот. Но единственото ново беше, че сега не взимах хероин и кодеин. Всичко останало беше налице: алкохол, марихуана, амфетамини, порочен начин на живот, който със сигурност не беше угоден на Бога.

 Работех, изкарвах пари, помагах на родителите си и с времето спечелих доверието им. Възгордях се твърде много. Започнах да мисля, че всичко съм постигнал сам – свободен съм от наркотиците поради силната ми воля, живея променен живот, защото съм могъл да си го осигуря… Станах доста надменен към родителите ми.

Но не бях свободен. Всеки път, когато взимах заплата, знаех, че единственото, което би ме направило „щастлив“, е да се надрусам отново. Не го правех единствено защото беше минало доста време, откакто бях спрял, и не изпитвах тази силна физическа нужда. Беше въпрос на време да потъна отново в блатото. Всяка вечер пиех доста с приятелите ми, които допреди две години не искаха да ме видят. Те се радваха, че съм преборил зависимостта, и това ме караше да се чувствам много волеви. Когато се напиех, често бях на косъм да се надрусам. Тези от приятелите, които още се дрогираха, често ме викаха да ги инжектирам, понеже бях „голям майстор“ със спринцовката. Не ми правеше особено впечaтление, когато виждах дрогата, дори ги съветвах да спрат да взимат. Това беше върхът на гордостта. Дяволът не ме беше оставил, продължаваше да ме дарява. Новият дар бе гордост.

Неусетно изминаха две години и половина без зависимост. Истината е, че пиех, пушех трева и амфетамин от време на време, но не бях зависим. В работата ме уважаваха, взимах добри пари, шефът ми имаше доверие и като че ли всичко беше наред.

Дойде лятото и реших да отида на море със старите приятели. Някои от тях взимаха дрога, но не редовно. Събрахме се една кола хора, купихме трева, амфетамин и един грам хероин, нали сме на море все пак. Смятах да взема само веднъж. Сигурен бях, че няма да ми повлияе толкова, че да не мога да спра.

На морето се започна пушене, пиене, шмъркане… На втория ден с моя приятел Ник решихме да се „праснем на помпа“ с хероина. След като се инжектирахме, се замаях силно, усетих забравената топлина и измамлива сигурност. От този момент исках да продължа да се друсам, защото животът ми нямаше смисъл без дрогата. След години, когато четях Библията, разбрах, че тогава нечистият дух се е завърнал у мен със седем други духове, по-зли от него (Мат. 12:43-45). Наистина, последното ми състояние стана по-лошо от първото. На другия ден се събудих с мисълта за нова доза и до болка познатата тревожност, ако не успея да си я осигуря. Дяволът дори ми внуши чрез натрапчиви мисли, че отново имам абстиненция. 

Физически това беше абсурдно, защото не бях взимал повече от две години и половина, а еднократна употреба не може да предизвика физическа зависимост. След време прочетох какво пише ап. Павел на солунците: „Действието на сатана е съпроводено от всякаква сила, поличби, лъжливи чудеса и с всяко прелъстяване на онези, които загиват, защото не са приели любовта към истината за свое спасение“ (II Сол. 2:9-10).

Така започнах отново. В началото нямах проблеми да си осигурявам наркотици. След четири-пет месеца вече съжалявах за повторното ми падение. Моят приятел Ник ми донесе едно списание и докато се друсахме, ми каза, че видял Боби, приятеля ми, с когото започнах да взимам дрога. Изглеждал добре и бил станал християнин. Дал му това списание, в което бил написал своето свидетелство. Казал да го прочета непременно. Оставил и телефонния си номер. Помня, че го прочетох и се съкруших. Бог беше спасил Боби от тежката зависимост и му беше подарил нов живот. Но аз оставих тази опция за друг път.

Скоро нашите разбраха – намериха спринцовки вкъщи. Ходех с нежелание на работа и се чудех какво да открадна, защото дрогата не ми стигаше. В обедните почивки тичах до дилъра за доза. След няколко месеца шефът ми усети, че отново съм в играта, и ме предупреди да спра, докато още мога, но кой го слушаше. На втория път ме уволни.

Много страдах, че отново съм в тинята. Не знаех какво да правя. Усещах, че на себе си не мога да се доверявам за нищо, защото не съм способен да се контролирам. Споделих на майка, че само Бог може да ме избави от това тресавище. Разказах й за Боби и тя се зарадва, дори се обнадежди, че ще има изход и за мен. Моята майка винаги е имала оптимистична нагласа за мен.

Обадих се на Боби. Исках да получа от него съвет как да спра с пороците. Човекът, когото видях, не беше старият Боби. Тотално променена личност. Разказа ми как стигнал дъното и как Бог го намерил и му дал нов живот.

Покани ме да отида на църква – там, където ходеше той. Докато вървяхме към църквата, ми разказваше за различните изпитания, през които Бог го е превел, докато го спаси. В малката сградичка се запознах с презвитера Иван Вълков. Беше учтив и се отнесе с уважение към мен, като че ли го заслужавах. Влязохме в една стая тримата, за да поговорят с мен. Помолиха се Бог да ме освободи от зависимостта. Беше сряда и църквата имаше молитвено служение. Поканиха ме да остана на службата. Влязох и седнах на най-отдалеченото място, защото бях дрогиран и се чувствах гузно между всички тези хора. Сложих си слънчевите очила, за да не ме гледат как се унасям. Презвитерът прочете от Библията и аз се съкруших дълбоко, не сдържах сълзите си, изпитвах огромна вина. Нещо в мен ми откриваше, че начинът, по който живея, е мизерен и жалък. В светлината на Словото осъзнах, че съм грешен пред Бога и състоянието ми може да бъде променено единствено чрез покаяние пред Него. Голяма тъга буквално ме смаза.

Когато се разделихме, бях обнадежден. Вече знаех сигурния път, по който трябва да поема за пълното ми освобождение. Пътят се казва Иисус Христос.

Запознах се и с Данчо – човека, който се беше грижил за измъкването на Боби. Той ме покани да отида с него за два-три дни в Ресилово, родното му село. На другата сутрин тръгнахме. Взех си нужните хапове, за да нямам „кризи“. Прекарахме чудесно време там. Ходихме в дупнишката църква на гости при приятели на Данчо. Споделях му проблемите си и той ме изслушваше с интерес. Беше ми приятно, че някой го е грижа за мен. По-късно разбрах, че този човек е посветен на Бога служител. Това, което правеше за мен, всъщност бе Божие поръчение да ми разкрие Христос – Този, Който единствен е способен да ме избави. През цялото време Данчо ми разказваше за своя опит с Бога, Когото обичаше с цяло сърце. Говореше за Бога с трепет и увереност. Много ме мотивираше, особено когато ме убеждаваше, че Бог е способен да ми подари съвсем нов живот и да забрави напълно всичко, което бях надробил. Не ми беше много ясно как може да се случи подобно нещо, защото бях сторил толкова зло, което човек не би простил никога. Тогава не познавах Иисус и свеждах всичко на ниво логика, а логиката често противоречи на християнската вяра. Не разбирах много неща, но знаех, че за нищо не бях излъган или подведен от моя нов приятел. Толкова години в сферата на престъпността, лъжите и измамите ме бяха направили експерт по отношение на лъжата. Тук тя не присъстваше.

Всеки път, когато ми ставаше зле поради липса на дрога или атака от дявола, Данчо ме призоваваше да се молим на Бога. Това е начинът, казваше той, защото на сатана можем да се противопоставим единствено чрез Христос.

От този момент започна борбата за истинското ми избавление от греховния живот чрез познаване на Господ Иисус Христос и Неговия план за спасение на човечеството, в който влизам и аз.

Покрай срещите ми с тези хора Бог ми разкриваше Своите намерения за мен, учеше ме да Му се доверявам, да Му се покорявам и да се надявам, че само Той притежава силата да ме обнови изцяло. За тази цел ми бе нужна спасителна вяра в Иисус Христос, каквато още нямах. Зарекох се час по-скоро да я изградя. С течение на времето си дадох сметка, че съм напълно неспособен на това. Често се отчайвах, че няма да бъда спасен, защото вярата ми в Бога е слаба. Бях чел, че спасението е чрез вяра в Иисус. Постепенно Бог ми показа, че не мога да постигна тези неща със собствени сили. Нужно беше да ме обезоръжава дълго, докато напълно се предам на Него.

Данчо ме покани да живея известно време у тях, за да се стабилизирам физически, отделен от моята среда, и най-важното – да чета Словото, чрез което да опознавам все повече волята на Бога за мен. Още бях зависим от дрогата, въпреки че вече правех съзнателни опити да я оставя. Времето с Данчо бе животоспасяващо за мен, зашото с негова помощ – физическа и духовна: молитви, насърчения, четене на нужните пасажи от Библията – разбирах, че посоката, в която съм вървял толкова време, е била напълно погрешна. Когато четях Библията, все едно слагах огледало пред себе си. Всичко, което се говори в нея, се отнасяше за мен лично: грехът, непокорството, бунтът, блудството, идолопоклонството, злото, лъжата и много други характеристики на падналия човек, чрез които той, съзнателно или не, служи на сатана, Божия враг.

Съвестта ми започна да се пробужда и да става чувствителна спрямо Божия призив към мен, грешника. От друга страна, когато исках да чета Библията, ми се доспиваше или се разсейвах. Трудно успявах да се съсредоточа в Словото.

 Дяволът не искаше да ме пусне, стискаше ме здраво в челюстите си и ми пречеше да чета. Когато вярващите приятели казваха това, се съмнявах, но с Божията помощ го разбрах. За душата ми се водеше духовна битка.

Често бягах и се връщах в света на дрогата, където бях свикнал да намирам лъжливата утеха на хероина, защото така беше по-лесно, отколкото да се изправя пред реалността. Дяволът ми внушаваше, че християнството не е за мен, че съм най-големият грешник на света и Бог не може да прости толкова грехове.

Този период не беше лесен, колебаех се дали да продължа по старому, или да се хвана за Христос. Бе дошъл моментът да реша окончателно какво искам оттук нататък. Заради годините, които бях прекарал в наркотична зависимост, способността ми да взимам каквито и да било позитивни решения просто отсъстваше. В мислите ми цареше пълен безпорядък, не можех да се покоря на Христос, нещо силно ме стискаше (буквално в гърдите и гърлото) всеки път, когато имах желание да съдействам на Бога чрез четене на Словото или молитва.

Ходех на църква, слушах проповеди и общувах с вярващите, но още не бях променен. Те ме насърчаваха да не се предавам, че има силен Бог, Който Го е грижа за мен, че ме обича. В останалото време си карах с дрогата, пиенето, пушенето и всичко друго. Когато взимах дрога, съвестта ми силно ме изобличаваше, че за пореден път съм сгрешил пред Бога. 

Това започна да ме тревожи много. Учудвах се защо ме безпокоят такива работи. Редовно споделях за поредните ми падения със служителите на църквата и на молитвените събрания всяка сряда. Хората се молеха на Бога за моето освобождение и новорождение свише. Често нямах желание да ходя и да се моля заедно с тях за себе си, но знаех, че името ми е записано на таблото с молитвени нужди и те се молят за мен.

Църквата ни организираше младежки лагери и ме поканиха да отида. Там се запознах с едно момиче, което ми хареса, и започнах връзка с него. Сужителите ме предупредиха да не се впускам в безумни авантюри и да я оставя, защото още не съм добре, но аз отказвах да ги чуя. Дори им се разсърдих, защото не подкрепяха отношенията ми с момичето. В крайна сметка връзката ни се разпадна скоро и аз останах огорчен. Бяха прави, не беше Божията воля.

Спрях да ходя на църква и продължих да взимам наркотици. Започнах работа на един строеж. Парите, които получавах, давах за дрога и алкохол. Отново омагьосан кръг, година и нещо. Помня един знаменателен случай. Докато пробождах ръката си с поредната доза хероин, се сетих какво бях чел: „Бог толкова обикна света, че даде Своят Единороден Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине…” Борбата в тези няколко минути бе силна. Извадих иглата от ръката си и не исках да се инжектирам – нещо, което до този момент не бе ми се случвало. Съкруших се и заплаках горко. Усетих присъствието на Бога и частица от Неговата любов – нещо, трудно за обяснение. Накрая болката в тялото ми от липсата на дрога надви и се инжектирах, после колабирах. Събудих се след часове и знаех, че Бог ме е опазил за пореден път от смъртта.

 От църквата ме бяха посъветвали да си помисля за постъпване в комуна – християнски център за рехабилитация на наркозависими РЕТО.

Веднъж след работа минах през дилъра да си купя дрога за другия ден и се запътих към къщи. Една полицейска кола ме подмина и след минути ме настигна. Спряха ме за справка и като разбраха, че съм от „контингента“, ме обискираха. Намериха дрогата и ме арестуваха. Обвинението беше за притежание и разпространение на наркотици. За разпространение не бях и помислял, но количеството, което носех, го допускаше. Следователят каза, че ще е чудо, ако хвана по-малко от пет години затвор. Много пъти ме бяха залавяли, но не бях осъждан и това ги учуди. Е, сега решиха да направят каквото заслужавам. Казаха, че на другия ден ми се полага разговор с близките и ме посъветваха да не хабя празни приказки, а да поискам да ми донесат най-необходимото, защото ще ме преместят в следствения арест до изчакване на присъдата. Заключиха ме в килията. Действието на хероина отминаваше и започнах да треперя от студ, нерви, яд към себе си, разочарование, но най-вече – че бях подценил Божията милост към мен. Ставаше нещо много дълбоко в душата, сърцето и ума ми. Започнах да рева като отчаян грешник на земята в килията. Огромна тъга ме обзе. Разбирах свише, че имам нужда от Спасителя и взех да се моля горещо Бог да прояви още веднъж милост към мен, да ми прости всичко, с което бях съгрешил пред Него и пред моите близки през годините. Сълзите не спираха да се леят от очите ми, а сърцето ми се късаше при спомените, които изплуваха в съзнанието ми за моето непокорство към всеки и всичко, за лъжите, кражбите, омразата ми към хората, за егоизма, който се бе развил до неузнаваемост у мен, за всяка извършена злина, особено към моите родители. Най-мъчно ми беше, че съм живял толкова време подчинен и лъган от сатана. Бог е бил на една молитва разстояние, а аз нямах време и желание да Го търся. Молех се: „Господи, прости ми за всичко, което направих, умий ме със святата Си кръв и ми дай, моля Те, ново начало… милост… Обещавам Ти, че ще отдам живота си на Теб, ще послушам съвета на служителите в църквата и ще влезна в РЕТО…. Милост, Боже, милост…”

Докато се молех и виках към Бога, полицаите минаваха край решетките и си мърмореха, че нищо не става от мен. Но това не ме засягаше, защото вече знаех, че молитвата ми е чута от Този, пред Когото бях съгрешил. След няколко часа плач, молитви и изповядване пред Бога съм заспал на земята. Когато се събудих, беше рано сутринта. Един полицай дойде и ми каза, че ще ме викнат на разпит при следователя. Отидох при него и той ме попита дали искам да ме пуснат на свобода. Отговорих – разбира се, че искам. След известно време ми каза, че съм голям късметлия, освобождават ме още един път и да не съгрешавам повече. Започнах да плача от радост и благодарност към Бога, че наистина чу молитвата ми и отговори веднага. Полицаите не разбираха какво става с мен и защо плача, но аз знаех.

След като ме освободиха, не забравих молитвата си и обещанието си пред Бога: да отдам живота си на Него и да отида в РЕТО. Разбира се, не спрях да взимам дрога веднага, но решението бе взето. След няколко дни отидох с моя близка приятелка и се записах за комуната. 

След излизането ми от ареста се чувствах обнадежден, че имам изход чрез Христос. В сърцето ми се бе настанил Божият мир, а съвестта ми бе чиста от угризенията, които я мачкаха преди време. Разбира се, имах много страхове – какво ще стане с мен, как ще замина за Испания (там ме изпращаха от РЕТО), как ще плувам в тия непознати води, как ще съумея да вървя с вяра и доверие в Бога, а не с логика, как ще се интегрирам в каквото и да е общество след това. Най-силното ми притеснение беше дали няма да се предам отново и да разочаровам Бога. Точно затова бях поискал да ме изпратят колкото може по-далеч от България.

Скоро отидох на църква и поисках прошка за непокорството ми към хората там и към съветите, които ми даваха за мое добро. Свидетелствах какво бе направил Бог за мен в полицията и им казах за решението си да постъпя в РЕТО. Понеже нямах финансова възможност дори билет да си купя, от църквата събраха пари за път, дрехи и всичко необходимо.

След около месец трябваше да замина. През това време намалявах дозата, за да не спра дрогата изведнъж, ограничавах също пушенето и пиенето. Съзнателно се молех всеки ден на Бога да ме укрепва и да ми дава непоколебим дух да Го следвам. Все по-свободно четях Библията.

Дойде денят на заминаването ми. Приятели и родителите ми ме изпратиха. За комуната знаех, че там не се пуши, не се псува, не се взимат наркотици, не се ходи по жени, не се става късно, не се прави каквото си искаш, а има строги правила. Доста „не”-та ми се събраха, но знаех, че Бог ме избави от много трудности, ще ми помогне да преодолея и тези.

Пристигнах, посрещнаха ме и започнаха да се грижат за мен. Комуната се състои от хора, преминали по моя път, и те разбираха напълно състоянието ми. Много от тях бяха духовно новородени и служеха на Бога от години с цяло сърце, обичаха Спасителя си. Слушах свидетелствата им и се обнадеждавах с всеки изминал ден. Първите седмици ме водеха на разходки и се грижеха за мен. Учеха ме на испански. Постепенно разбрах, че в нощта, прекарана в полицията, всъщност съм се помирил с Бога – покаял съм се. С времето изпитвах все повече радост и копнеж по Бога – да Го познавам, да Го слушам, да следвам съветите на хората, които Той бе поставил в този център.

Бях изключително изненадан, че не усещам никакви болки, дори сънят ми се възстанови много бързо. На десетия ден спях добре, а за цигарите забравих бързо. Средата беше чудесна. В Барселона е винаги топло и това допринасяше за физическото ми възстановяване. Храната бе изобилна и за кратко време станах 115 кг., заякнах физически. Започнах да работя и да се грижа за новите момчета, които постъпваха в центъра. Най-важното беше, че любовта ми към Бога растеше.

Така, напълно освободен от моя личен Спасител Иисус Христос, заживях в мир с Бога. Свободен от дрога, алкохол, цигари, но най-вече – от прегръдката на сатана.

 Слава на Бога за чудното Му дело на Голгота!

Служих на Бога четири години в РЕТО, за които не съжалявам, напротив, благодарен съм на Бога и на хората там. От две години съм в България.

 Бог чу молитвите ми и ме прибра в моята родина, в моята обичана църква. В София служа в малката ни по численост, но ценна в Божиите очи църква „Свети Павел“. Сътрудник съм на фондацията „Светлина на Балканите”, уча в X клас във вечерна гимназия и работя в магазин за дрехи втора употреба.

 Бог отговори и на още една моя молитва – подари ми съпруга. Сватбата ни беше на 3 май.

Написах това свидетелство, подтикнат от Бога, за да се прослави името Му. Най-важното за мен е да грее Христовата любов и слава в живота, който Бог ми подари.

Днес живея живот, покорен на Бога, не без грешки, но верен е Този, чиято кръв очиства всеки грях и беззаконие.

Марио ЛЮБЕНОВ


СПОДЕЛИ