В. Берестовски
Четиво за11 мин.

По истински случай

 

Намериха Ме онези, които не Ме търсеха,

открих се на онези, които не питаха за Мене. Римл. 10:20

Беше късно. Ашот се прибираше вкъщи. Днес обаче се позабави при един приятел. Нищо, утре за него е почивен ден. Предварително се беше уговорил с началника си Владимир Петров.

Утрешният ден обещаваше да бъде хубав. Небето беше чисто и безоблачно, луната светеше ярко и блестяха милиарди звезди. Значи денят ще бъде слънчев, а това беше много важно за Ашот. Утре той ще навърши 35 години. На празника ще се съберат роднини и приятели, ще бъде весело и приятно. Все пак беше живял 35 години! За този период успя да постигне много неща: завърши института, ожени се за прекрасната Лена, която съкурсниците му наричаха „Хубавата Елена”. В дома им растяха две чудни момиченца, които вече ходеха на училище – в първи и трети клас, – и малкият дългоочакван син Валико. Накрая, Ашот имаше работа, която много обичаше.

Момичетата се казваха Таня и Маринка. Ашот се бе разбрал с Лена, че тя ще кръсти дъщерите им, но синът им ще носи името на най-добрия му приятел, който беше спасил живота му.

Това се случи, когато Ашот скочи с парашут за първи път. Парашутът не се отвори. Тогава той почувства близостта на смъртта. За един миг почти видя някакво страшно лице, изкривено от злобен смях. Защо „почти” – той не разбираше, но това лице беше като истинско. Обхвана го страшен ужас. Не защото парашутът не се отвори – той имаше резервен, – а от съзнанието, че някой иска да похити душата му. Именно мисълта, че някой, напълно непознат, иска душата му, го ужаси.

Всичко това продължи не повече от две секунди. Той бързо дойде на себе си и се усмихна иронично. Беше чувал, че може да видиш такива неща, ако си доста пийнал.
Дръпна втората халка. И… го обхвана още по-голям ужас. Беше забравил да се обърне във въздуха по гръб! Парашутът излезе от раницата, но не се отвори. Изведнъж видя отново страшното, изкривено от злобна насмешка лице. Това изчадие на ада, както мислено го нарече Ашот, вече реално се готвеше да похити неговата душа. Изведнъж всичко у него замръзна, въпреки че потта му се стичаше от челото като река и заливаше очите му. При това той падаше от голяма височина. Смъртта беше неизбежна. На земята в случай на опасност би могъл нещо да предприеме. Но във въздуха можеше само да пада. Земята приближаваше. Преди никога не се беше замислял дали Бог съществува, дали сатана е реален, дали има рай или ад. Затова душата му беше обхваната от ужас. Но какво можеше да промени?

Съзнанието му трескаво работеше, търсеше изход. Изведнъж нещо у него се пречупи. От дълбочината не на тялото, а на душата му се изтръгна див, отчаян вик: „Господи, ако Те има, спаси ме!” За няколко секунди очите му останаха замъглени, но в следващия миг погледът му започна да се прояснява и Ашот отново видя страшното лице. Сега обаче вместо тържество на него бе изписано злобно отчаяние и омраза. После лицето, което така го изплаши, изчезна. Съзнанието на Ашот напълно се възвърна, а заедно с него дойде някакъв неземен покой, мир и дори радост, което много го учуди: на какво се радва? Смъртта наближава. Помисли си, че в такива минути хората си припомнят целия си живот. Дори му домъчня, че при него никога не е както при хората…

Продължаваше да пада. Изведнъж видя как мощен порив на вятъра рязко промени полета на единия от парашутистите. Ашот падаше почти в центъра на купола на своя колега. В един миг разбра: ще загинe и още някой заедно с него. Не! По-добре да умре сам.
Като по чудо се преобърна във въздуха, падна в самия край на купола на парашута и се плъзна надолу. След него се влачеше дългата опашка на неразтворения му парашут. В този момент Ашот не мислеше за нищо, но изведнъж нещо рязко го дръпна и падането се забави. С учудване вдигна глава и видя, че парашутът му се е закачил за падащия заедно с него парашутист. Това беше Валико, който отчаяно се вкопчи с ръце, дори със зъби в неотворения му. За една част от секундата това зарадва Ашот, но веднага съобрази, че така или иначе ще падне, явно – заедно с Валико. Ашот извика на Валико да го остави, но той мълчеше, устата му беше заета: зъбите му здраво се бяха вкопчили в парашута на неговия спътник.

 Като по чудо малко преди да стигнат земята, Валико успя да отвори втория си парашут и се приземиха относително благополучно. Ашот се размина с изкълчен крак и натъртвания, а Валико – със счупена ръка. Но и двамата бяха безкрайно щастливи.

В болницата, където ги сложиха в една стая, Ашот разказа на новия си приятел Валико за своите преживявания във въздуха. Смяташе, че Валико ще му се присмее за виденията, но той го изслуша сериозно и само каза:

  • Това не е случайно. Мен също някаква сила ме хвърли под теб, сякаш нечия ръка ме изтегли и чух отчетлив и спокоен глас: „Дръж, ти можеш да го спасиш.” Държах те и се спасихме. Над това ще трябва да помислим още.

Но така и не успяха. На следващия ден пътищата им се разделиха: Ашот отведоха в поделението, а Валико след операцията върнаха в болницата. Минаха няколко месеца, преди отново да се видят. Но и двамата се притесняваха да заговорят за онзи паметен ден. Разговорът им се състоя след време, в края на службата. Още веднъж си спомниха подробностите и постепенно стигнаха до заключението, че тогава нямаше случайности. Нали всичко се беше променило след отчаяния вик и молба на Ашот към Бога. Сигурно Бог все пак съществува. Повече не се върнаха към тази тема.

Сега Ашот отново си спомни за онзи далечен, страшен и в същото време щастлив ден. Той гледаше към бездънното звездно небе и си мислеше: „Какво щеше да стане, ако не бях извикал: „Господи, ако Те има, спаси ме!” Изведнъж осъзна ясно, че просто нямаше да го има, нямаше да я има тази вечер, нито прекрасната Лена, нито Танюшка, Маринка, нито неговия любимец Валико. Утрешният ден просто нямаше да настъпи за него. Никой нямаше да дойде утре да го поздрави за рождения му ден. Това просто откритие потресе Ашот с необикновена сила. Побиха го студени тръпки, както тогава във въздуха, гърлото му пресъхна, а очите му се напълниха със сълзи на радост и щастие. Може би за първи път усети живота истински, в цялата му пълнота. За първи път разбра колко е приятно да диша вечерния въздух, да гледа заобикалящия го свят, бездънното небе, да се прибира уморен в родния си дом, където го очакват любещата му жена и безкрайно скъпите му деца.

Всичко това премина за миг през съзнанието му и като вдигна очи към звездното небе, без да знае защо и как, с дълбоко чувство и от цялото си сърце каза: „Господи, ако Те има и ако си ми дал възможност да доживея 35-годишната си възраст, благодаря Ти за това. Благодаря Ти за прекрасния свят, в който живея, за това, че ме спаси в онзи страшен ден. Благодаря Ти за жена ми, за децата. Господи, ако Те има, помогни ми да разбера това със сигурност, за да не се съмнявам. Утре у дома ще се съберат всичките ми приятели. Ако беше човек, непременно щях да Те поканя. Но не мога да го направя и Те моля да не се обиждаш. Ако искаш и можеш да дойдеш, непременно ела. Ще бъдеш най-скъпият и най-почетният Гост в моя дом.”

 След няколко секунди Ашот с учудване си помисли: „Какво става с мен? Към кого се обърнах, на кого благодарих, кого поканих на гости?”

Докато размишляваше, приближи новия девететажен блок, в който живееше. Улиците бяха потънали в мрак, осветлението кой знае защо не бeше пуснато. Може би отново пестят тока? Когато наближи блока, Ашот спря, погледна нагоре и видя, че в апартамента му лампите светят: значи Лена още не спи, чака го и се притеснява. Отново се взря в прекрасното нощно небе. Във входа му мина мисълта: „Кой е създал тази безкрайна вселена с безброй галактики и звезди, кой е създал Земята и Слънцето?” Изведнъж отново видя забравеното страшно, озлобено лице с ехидна усмивка.

Но сега Ашот не се изплаши. Той беше на земята, не във въздуха. Тук чувстваше силата си. Тук всичко бе надеждно, беше си у дома. Затова извика презрително към лицето: „Изчезни, нечиста сила!” Но нечистата сила не смяташе да изчезва, по някаква причина тя се радваше злобно. Сърцето неприятно го присви и Ашот започна да се ядосва. Нечистата сила сякаш му се присмиваше. Той си помисли: „Ама че подаръче за рождения ми ден…” Но веднага се разсърди сам на себе си и каза гневно на привидението: „Махай от тук! Какво искаш от мен?” И с ужас чу тихо, но ясно: „Душата ти!” Видението изчезна, но Ашот замръзна. Неговото тяло почти буквално се вкамени. Притъмня му, сърцето му заби силно, сякаш се страхуваше да не се вкамени и то. В главата му беше мъгла и само една мисъл, като ранена птица, се мяташе в съзнанието му: „Наистина искат да похитят душата ми. ”

Той не знаеше колко време е стоял така, вцепенен. От това състояние го изведе влезлият във входа съсед, който живееше един етаж под тях. Човекът едва не го събори – толкова бързаше, за да гледа нещо по телевизията. Но когато видя Ашот, спря:

  • Какво става с теб? – попита той. – Много си пребледнял!

Като обръщаше трудно езика си, Ашот измърмори нещо, свързано със сърцето, и едва повлече краката си към асансьора. Съседът не го оставяше. Той дори пропусна своя етаж, за да изпрати Ашот до вратата, и изчака Лена да отвори. Когато го видя, тя също се изплаши много. Двамата го сложиха да седне на дивана. Лена изтича да потърси корвалол, тъй като реши, че мъжът й има сърдечен пристъп. След като изпи капките, Ашот се почувства по-добре. Съседът се успокои и си тръгна, а Лена отиде в кухнята да приготви вечерята. Децата вече спяха. Утре ги очакваше обичайният учебен ден.

  • Ашот седеше на дивана и размишляваше за случилото се. Може би беше халюцинация? Не, той никога не бе страдал от това. Може би НЛО, за което толкова пишат по вестниците напоследък? Не. В съзнанието му непрекъснато изникваше видението – изчадието на ада. Лена прекъсна размислите му. Вечерята беше готова. Докато се хранеха, тя започна да го разпитва какво е станало. С любещото си женско сърце чувстваше, че се е случило нещо необичайно с него. Накрая Ашот не издържа и й разказа всичко, като започна от онзи паметен ден, когато парашутът не се отвори. Дотогава на никого не беше разказвал, защото се страхуваше от присмеха на колегите, а и на жена си. Той обичаше Лена и за него най-страшното беше да я загуби. Но сега реши да сподели, без да крие нищо, дори своите размисли онази вечер. Лена го слушаше внимателно. Не знаеше как да реагира. Тя също не вярваше в нищо, но разказът на любимия й, най-близък човек не приличаше на шега. И тя като Ашот беше в пълно недоумение за станалото. Всичко това дълбоко я развълнува. Но за да успокои мъжа си, му каза:
  • Теб обаче те преследва не само злата сила, а и добрата. Спомни си какво е чул Валико. Не се безпокой, скъпи, доброто винаги побеждава злото и това, че си поканил утре на гости… м-м-м, онази добра сила (незнайно защо тя се срамуваше да каже „Бог”) за рождения ти ден, това е добре. Все пак е важно да имаш приятел на небето… – се опита да се пошегува Лена, а в съзнанието й мина мисълта, че това би било чудесно.
  • Като майка и съпруга тя постоянно се притесняваше за децата и мъжа си. Накрая го целуна нежно и отиде в спалнята. Ашот поседя още малко на масата, после се изми в банята, като се опитваше да се отърси от неприятностите тази вечер, и също си легна. Но преди да заспи, се сети за думите на Лена, че за него се грижи някаква добра сила. Може би е самият Бог? От тази мисъл му стана приятно. Доброто му настроение се върна.

Спомни си за утрешния ден, за празника и една от последните мисли, които минаха през главата му, преди да заспи, беше, че би било добре утре да му дойде на гости Онзи, Който веднъж вече го е спасил.

Заспа бързо и сънят му беше дълбок. На разсъмване като че ли се събуди или поне така му се стори. Таванът изчезна и той видя безкрайното звездно небе – толкова прекрасно, както никога дотогава. После видя цялата Земя като че ли отстрани. Как стана това, и сам не разбра, но за част от секундата той успя да обхване всичко най-красиво, на Земята: планините, реките, моретата и океаните, горите, пустините… И в този момент чу глас: „Всичко, което виждаш, е дело на Моите ръце! Аз съм Бог и няма друг! Всичко това създадох за човека, за да слави Моето име. Обикнах и теб, когато още не си Ме познавал. Но днес ще познаеш, че Аз съм БОГ. Днес имаш рожден ден, ти Ме покани и Аз ще бъда с теб. Няма да оставя дома ти без милост и ти ще прославиш името Ми, защото Аз съм твой Бог!” С тези думи всичко изчезна. Ашот отвори очи и се втренчи в тавана, където преди няколко секунди беше гледал безкрайното тъмно синьо небе с милиари звезди.

Дълго не можа да дойде на себе си. Чувството му за реалност постепенно се връщаше. Лена още спеше. В неговата душа отново се появи онова усещане за опасност, но гласът, който чу сутринта, му внуши сигурност и спокойствие. Какво ли ще му донесе днешният ден?

В 6:30 звънна алармата. Денят започваше както обикновено. Лена стана бързо и отиде в кухнята да приготви закуската. Днес Ашот можеше да остане в леглото по-дълго, но той побърза да стане. Искаше да сподели с жена си онзи необикновен сън и да чуе мнението й. На стола видя нова бяла риза, парфюм „Тет а тет”, който отдавна искаше да си купи, и красива картичка, в която Лена и децата му желаеха всичко най-добро в живота. Имаше и три рисунки – децата също бяха приготвили подаръци за скъпия си татко. Кога е успяла Лена да подреди всичко това? Нали си легна преди него и се събуди след него? Жена му отново го поздрави, пожела му щастие, прегърна го и го целуна. Заедно започнаха да приготвят закуската на децата. Лена се въртеше около печката, а Ашот режеше хляба, салама и кашкавала. Разговорът започна отдалеч. Той я попита как е спала и какво е сънувала. Тя каза, че е сънувала нещо ужасно, което е трудно да се опише с думи, но накрая всички били заедно и се радвали. Подробности не помнеше. Ашот се замисли. Интуитивно почувства, че между събитията има някаква връзка. После й разказа подробно за удивителния си сън. Но нямаха време да размишляват. Таня вече беше станала и отиде да се мие. Маринка капризничеше и не искаше да става.

 Но ето, момичетата, измити, сресани, с огромни панделки на главите, облечени в изгладени училищни униформи, влязоха в кухнята. Поздравиха баща си за рождения му ден, целунаха го и седнаха на масата. Закуската беше празнична, всичко бе много вкусно. Но най-голям възторг предизвика специално приготвената за тях малка торта. Тя беше умалено копие на голямата торта, за тържеството довечера.

Училището беше наблизо, затова момичетата отиваха сами. Когато ги изпрати, Лена се върна в кухнята и седна до мъжа си.

  • Е, какво ще кажеш? – Ашот я върна към разговора, който бяха започнали. Лена помисли малко и отговори:
  • Да, има нещо общо. Сигурно ще се случи нещо много неприятно.

 Тя не искаше да каже на глас „ужасно”, въпреки че тази дума беше на езика й. Със сърцето си чувстваше приближаващата беда, но се опитваше да успокои себе си и Ашот. Започна да го убеждава, че сигурно всичко идва от нервното напрежение през последните дни. И това привидение е било само в изморения му ум и е изникнало в главата му след спомена за страшната случка с парашута. Лена говореше като че ли убедително, но накрая почувства, че не вярва на нито една от думите си. Просто се опитваше да ободри и успокои мъжа си. Спря на половина дума и тъжно го погледна. После помисли малко и каза:

  • Въпреки че не вярвам в Бога, ако Той съществува, няма от какво да се страхуваш. Нали ти е обещал, че няма да остави дома ни без милост. Явно ще покровителства нашето семейство. Все пак трябва да има нещо, за което да Го прославиш или да Му благодариш – за лошото не благодарят… Е, значи днес ще ни се случи нещо хубаво.

 Тези думи моментално успокоиха и нея, и мъжа й. Ашот си възвърна доброто настроение, започна да се шегува и да се смее. В този момент действително беше щастлив. Двамата прегърнати, седяха дълго в мълчание. Първа се опомни Лена. С усмивка каза на мъжа си:

  • Ако продължим да седим така, гостите ни ще останат гладни.

И започна да приготвя празничната вечеря. Имаше много работа: трябваше да свари кокошката, да сготви задушени зеленчуци, да направи салата и много други вкусни гозби. Някои неща не достигаха. Тя направи списък и помоли мъжа си да отиде до магазина и до пазара. Но в това време се появи съненият Валико. Днес заради семейното тържество решиха да не го водят на детска градина.

Ашот помогна на сина си да се измие, да се среши и да се облече. Момчето разбра, че баща му ще ходи до магазина, и толкова се моли да отиде с него – не го остави намира, докато не излязоха заедно. Ашот го вдигна на ръце и с весели викове се понесоха по стълбите надолу. В такива моменти не се качваха на асансьора. Изскочиха навън и потичаха на детската площадка. Тогава Ашот си спомни, че е забравил чантата за пазаруване и портфейла вкъщи. От прозореца надникна Лена – искаше да подкани своите любими „безделници” да се захванат за работа. Когато я видя, Ашот се зарадва и й извика да слезе долу и да донесе чантата с портмонето.

В друг случай Лена щеше да му каже той да се качи, но някакъв вътрешен глас й говореше да слиза по-бързо при мъжа си и сина си. Като се подчини именно на този глас, а не на молбата на мъжа си, Лена хвана чантата и стремително затича надолу по стълбите.

Първият й въпрос, когато стигна при тях, беше:

  • Какво става?

Но Ашот не успя да отговори, изведнъж около тях нещо се случи. Какво точно, нито той, нито Лена разбраха. Раздаде се някакъв страшен, зловещ тътен, земята под краката им изчезна и те като покосени паднаха в пясъчника, до който стояха. След няколко секунди ударът се повтори, но сега много по-силно. Поривът на вятъра вдигна във въздуха пясъка и със сила го хвърли в лицата им. Небето в миг притъмня. Ударите продължаваха един след друг, но вече по-слаби. „Земетресение” – си помисли Ашот. Когато избърса очите си от праха и пясъка, с учудване видя, че нещо липсва. Очите му изпращаха достоверна информация към мозъка, но мозъкът се съпротивляваше. Ашот премигна и отново отвори очи – да, не сънуваше, не беше халюцинация… Нямаше го блокът, от който бяха излезли само преди няколко минути. Наоколо имаше само прах, слънцето беше потъмняло. Сякаш дой краят на света. Всичко бе нереално. Но очите не лъжеха… След силния грохот настъпи дълбока тишина. Той погледна Валико, който седеше до него и беззвучно плачеше. Видя и Лена, която също беззвучно викаше нещо, после падна на колене и започна да удря пясъка с юмруци.

Постепенно съзнанието му се връщаше и Ашот чу плача на Валико, чу плача, по-точно, дивия вой на Лена, трясъка и грохота на падащите подпори и греди. В този ад звучаха плач, стонове, викове за помощ. След още няколко секунди мозъкът на Ашот бе пронизан от мисълта: „Децата са на училище!” Това го изправи като пружина. Видя, че вече стои на краката си. Не усещаше болка в тялото, значи беше цял. Бързо огледа Валико и Лена – по тях нямаше и драскотина. На мястото на блока имаше огромна купчина от строителен боклук и целият двор беше обсипан с парчета от плочи, греди и тухли. Детският пясъчник, където стояха те, беше като островче сред разбушувала се стихия. До тях нямаше нито един отломък, дори камъче. Това го порази и в същото време го зарадва. Ашот каза на Лена да не се отдалечава от пясъчника и да го чака, а той, като прескачаше гредите, парчетата от плочи и другите останки от това, което преди минути беше техният дом, хукна към училището.

Никога през живота си не беше тичал толкова бързо. Когато стигна до училищния двор, едва не повали две момичета, които плачеха неутешимо. Той се хвърли към останките от сградата, но изведнъж чу отчаян вик:

  • Татко!

Спря се, обърна се и видя своите момичета, които тичаха към него. От радост Ашот едва не загуби съзнание. Като хвана Таня и Маринка за ръка, заедно забързаха към Лена. Той тичаше и плачеше от щастие, а устните му сами, без неговата воля, шепнеха благодарност към Бога за това, че цялото семейство оцеля в този страшен миг. Като остави децата на Лена и им каза да не мърдат от там, Ашот отново се втурна към училището. Сега не беше сам, с него тичаха и другите родители. В двора вече имаше няколко души. Те стояха и не знаеха откъде да започнат. Ашот бързо обхвана с поглед сградата. Половината беше рухнала, но другата й част още стоеше. Той познаваше добре това училище, затова разбра, че са рухнали стълбите към централния вход. Но имаше и заден вход. Хукна нататък, а с него дойдоха още няколко души. Вратата беше затрупана от падналата тераса. Трескаво започнаха да разчистват купчината. След няколко минути входът беше достъпен, но вратата се оказа заключена.

А горе се чуваха сърцераздирателните викове на децата. Те тичаха насам-натам и търсеха изход. Някъде отдолу се издигаше дим. Лумна пожар. С всяка изминала минута димът се сгъстяваше. Един след друг мъжете започнаха да блъскат вратата – кой с рамо, кой с парче бетон, но тя не поддаваше. Ашот се сети, че в казармата тренираше карате, макар от десет години да бе изоставил тази борба… Извика да му направят път. Засили се и рязко удари вратата с крака. Дъските не издържаха и изпращяха. При следващия удар още две дъски бяха избити. През образуваната дупка успяха да проврат едно момче. То свали железния лост, с който беше заключена вратата, и тя се отвори. Мъжете се втурнаха вътре.

Докато тичаха, Ашот ги насочваше:

  • Двама да отидат на първия етаж да намерят огнището на пожара, а двама – на третия.

Появата на възрастните малко успокои децата. Те започнаха да излизат в двора на училището. Стълбището беше много повредено на две места, но издържа. Когато всички излязоха, възрастните внимателно претърсиха всяко ъгълче и чак тогава изтичаха навън.

В двора вече чакаше пожарната, по някакво чудо успяла да си проправи път към училището. Пожарникарите най-малко очакваха да гасят пожар, те дойдоха да спасяват децата. Но се оказаха нужни като пожарникари. Разгънаха маркучите и бързо загасиха още неуспелия да набере сила пожар. След това се заеха с развалините от срутената сграда. Изнасяха труповете и ги оставяха в двора на училището. Бяха много. Но имаше и живи деца. Оказваха им първа помощ, а после ги слагаха на самоделни носилки и ги пренасяха в поликлиниката, в градинката на която около ранените вече се суетяха лекари и медицински сестри. Това продължи до вечерта. Когато започна да се стъмва, Ашот вече едва си вдигаше краката. Пристигна бригада от работници, за да ги смени, и Ашот с усилие тръгна бавно към мястото, където някога, сякаш много отдавна, беше неговият дом.

Денят му се стори цяла вечност. Вървеше бавно по улицата. Навсякъде се чуваха плач и стонове. Във всяко семейство имаше мъка. Във всяко ли? Не. Едва сега Ашот разбра, че тази трагедия не бе докоснала неговото семейството. Всички бяха цели и невредими. Това го порази. Случайност ли беше? Късмет? Не спираше да си задава въпроси. Изведнъж си спомни ясно, с всички подробности своя сън и като че ли отново чу онзи глас: „Днес имаш рожден ден. Ти Ме покани и Аз ще бъда с теб. Няма да оставя дома ти без милост и ти ще прославиш името Ми, защото Аз съм твой Бог!”

 Ашот спря като вкаменен. Изведнъж му стана горещо, въпреки че вечерта беше прохладна. Гърлото му пресъхна. В главата му се стрелкаха мисли: „Бог, Който ме е обикнал, когато още не съм Го познавал?! Възможно ли е това?“ И започна да си припомня подробностите от този ден. Случайности нямаше. Обикновено Лена ходеше до магазина. Валико обикновено беше на детска градина, а момичетата – на училище. Ако не беше молбата на Лена да напазарува, той щеше да седи пред телевизора или да чете вестници. Броени минути преди земетресението всички от семейството му се оказаха навън. Но тук отново чу ехидния шепот, сякаш някой стоеше до него: „А може би все пак е случайност?” Двете мисли се бореха у него и всяка като че ли отстояваше своята гледна точка, а самият той беше страничен наблюдател. Кой бе прав?
Умората изведнъж изчезна. Ашот се забърза – на този въпрос можеха да отговорят само Лена и децата. Ето го и пясъчника. Семейството му беше тук. Всички седяха, притиснати един до друг. В краката им гореше малък огън и погледите им бяха вперени в него. Сълзите бяха секнали, имаше само умора и безразличие. Но появата му ги зарадва. Той се отпусна уморено в края на пясъчника. Лена сложи над огъня намерения през деня чайник и започна да вари чай. После извади торбичка, в която имаше салам и голямо парче хляб. Но Ашот до такава степен беше развълнуван от мислите си, че не се учуди нито на продуктите, нито на чайника. Той започна да разпитва момичетата как са се оказали в двора на училището по време на занятията. Маринка му отговори, че в края на часа главата изведнъж силно я заболяла и тя се разплакала. През междучасието учителката я завела при медицинската сестра, която я изпратила да се прибира, тъй като имала висока температура. Маринка казала на сестрата, че родителите й са вкъщи и тя я посъветвала да извикат лекар. Защото живеят близо до училището, учителката извикала Таня и ги изпратила двете вкъщи. Когато излезли в двора на училището, Маринка разбрала, че главата вече не я боли. Върнали се при медицинската сестра, но тя категорично им заповядала да се прибират, въпреки че се учудила как температурата изведнъж е спаднала.

  • Тръгнахме за вкъщи. Но когато стигнахме до средата на училищния двор, земята като че ли изчезна под краката ни и паднахме. Изплашихме се много и започнахме да плачем. Тогава дойде татко.

 После Лена разказа, че някой сякаш буквално я е заставил да изтича навън…

Ашот седеше блед и някак особено съсредоточен. След като чу думите на жена си и на децата, бавно и отчетливо каза:

  • Да, скъпи мои, днес нямаше случайности. Днес Бог ни показа и доказа Своята любов към нас! Той беше прав! Обикнал ме е още, когато не Го познавах и удържа думата Си – беше с нас и ни опази!

Сълзи бликнаха от очите му. Ашот падна на колене и започна горещо да благодари на Бога за това, че беше спасил живота им. Той поиска прошка за своите съмнения и недостойни разсъждения. Искрено съжаляваше, че тридесет и пет години беше живял без Него, че толкова време не бе славил името Му. Молитвата на Ашот беше дълга и искрена. Лена и децата, които в началото нищо не разбираха, изведнъж също коленичиха и както можеха, започнаха да благодарят на Бога, че ги е спасил в този ден. Накрая заедно, в един глас обещаха на Бога да Го славят с цялото си сърце и Го помолиха да живее у всеки от тях…

Те още не знаеха нищо за великата любов на Иисус Христос, нито за Неговата жертва на Голгота. Не знаеха, че са изкупени с огромна цена – цената на Христовата кръв. Но бяха твърдо убедени, че Бог ги обича. Знаеха, че ще Му служат и ще славят името Му всеки ден. Бяха сигурни, че животът им ще бъде посветен на Господ Бог и никой няма да може да ги разубеди за това. Не се съмняваха кой е сътворил небето, земята и човека. Разбраха, че животът им не принадлежи на тях, а на Бога.

Душите им се изпълниха с мир, покой и радост. Когато се изправиха, всеки от тях беше нов човек, който обича своя Създател. Това им носеше такава радост, че бяха готови да прегърнат целия свят. Сълзи на очистване и покаяние се стичаха от очите им, а устните им сами произнасяха: „Слава на нашия Бог!”
На следващия ден ги взеха заедно с други пострадали с хеликоптер. Всички пътници долепиха лицата си до прозорците. Под тях се разгърна страшната картина на изтрития от лицето на земята град. Това беше Спитак.

 

В. Берестовски


СПОДЕЛИ